Коледа

Естествено нямаше как да се възпротивя. После застанахме от двете страни на дървото с лице един срещу друг и вдигнахме ръце, за да прекарат под тях ремъците. Пете-е ми хвърляше яростни погледи, но аз не му обръщах внимание. Тогава той се опита да ме заплюе, обаче бързо извърнах глава и така не успя да ме улучи. След като ни вързаха за дървото, червенокожите се оттеглиха назад. Очите на всички се вторачиха в нас. Не биваше да правим никакво движение, докато вождът на кикатсите не ни бе дал уговорения знак. Пете-е очакваше този миг с огромно нетърпение. Аз стоях със съвършено безизразно лице. С абсолютна сигурност очаквах, че той нямаше да ми остави никакво време дори да си вдигна ръцете, а щеше незабавно да се нахвърли върху мен, за да ме сграбчи и притисне като в менгеме. Пъхнах десния палец в свития си юмрук и зачаках.

В този миг проехтя викът на Яконпи Топа и тогава стана точно онова, което бях очаквал. Пете-е светкавично вдигна ръце, но не по-малко бързо получи от мен от долу на горе насочен удар в лявата подмишница, открила се тъкмо в този миг. Ръката му се отпусна и увисна като парализирана, а в следващата секунда юмрукът ми така го удари в слепоочието, че главата му клюмна върху дясното рамо. Чух го как шумно изпусна въздух от дробовете си, после конвулсивно потрепери, за миг зърнах бялото на очите му, а след това клепачите му бавно се затвориха.

— Свърших си работата. Развържете ме! — високо казах аз. Наоколо се възцари гробна тишина. Бързината, с която приключих първата част от двубоя, слиса всички. Вождът на кикатсите стана от мястото си, приближи се и внимателно огледа Пете-е. После възкликна:

— Уф! Юмрукът на Олд Шетърхенд е като скала, падаща от планината. Вождът на кървавите индианци е мъртъв. Свалете ремъците и на двамата!

— Не е мъртъв — отвърнах аз. — Ако го бях убил, трябваше да продължа да се бия срещу обикновени воини на кървавите индианци. А понеже Олд Шетърхенд може да мери сили единствено с вождове, аз само го зашеметих. Изпълнени ли са условията на първата част от двубоя?

Щом свалиха ремъците му, Пете-е рухна на земята като чувал с картофи. Тогава вождът на кикатсите отговори:

— Да, изпълнени са, защото Пете-е лежи и не се помръдва. Поразяващата ръка победи.

— Уф, уф, уф! — разнесе се от петстотин гърла, но кървавите индианци стояха като онемели. Върнах се на мястото си и пак седнах на земята.

— Слава Богу, че всичко мина толкова щастливо! — с облекчение въздъхна Рост. — Ужасно се страхувах.

— Аз пък не — отвърнах му, като се засмях.

— Наистина ли? Та ръцете на този човек са направо като мечешки лапи! Милорд, когато ви връзваха заедно с него за дървото, моят вътрешен глас ми нашепна, че тук ще ви погребем. Как е възможно във вашия съвсем не толкова голям юмрук да се крие такава мощ?

— Тази сила я имаше и по-рано — обясни Шарана, — само че рядко я показваше на хората. Ще продължи ли схватката?

— Да, с томахоки — отвърнах аз.

— Умееш ли да се биеш с такава секира?

— Да. Няма защо да се безпокоиш.

Скоро Пете-е се размърда. После се изправи, застана зад мен и му дръпна една хвалебствена реч в своя защита, като заяви, че по време на втората схватка щял да ми разцепи главата до раменете. Нямало да успея повторно да използвам юмручния си удар. Накрая той настоя втората част от двубоя да започне незабавно.

Яконпи Топа нямаше нищо против и ми даде своя томахок. Оръжието му бе изработено превъзходно от безукорно шлифован мексикански обсидиан от онзи твърд и много трудно чуплив вид, чийто отличителен белег са малките бели кристалчета санидин. С него можех да рискувам да нанеса и силен удар, без да се опасявам, че обсидианът ще стане на парчета. Известно спокойствие ми носеше поне убеждението, че томахокът на Пете-е не бе по-добър от този.

Определиха и мястото, където щяхме да застанем един срещу друг. И този път навярно щяхме да се бием дотогава, докато един от двама ни падне на земята, без да е в състояние повече да се изправи. Бях в трудно положение, понеже трябваше да щадя живота на моя противник, а и не биваше да го ранявам така, че да стане небоеспособен, защото нали бях заявил, че желая да меря сили само с вождове, и по този начин бях принуден да го запазя жив и здрав до третата част на двубоя.

На поляната начертаха с нож един кръг с диаметър около три метра, от който нямахме право да излизаме, но вътре в него можехме да се движим както си искаме. Беше ни разрешено както да нанасяме удари с томахока, тъй и да го хвърляме.