По кончетата и по следите от лагерите, които откри, той разбра, че по реката от езерото са идвали хора и са се изкачвали на планината откъм долината. Вратата обаче убягваше от зоркия му поглед и закътаната под високите стени малка ниша оставаше незасегната от гибелния му огнен дъх. Напразно търси и обикаля драконът, докато накрая утрото поохлади гнева му и той се прибра да поспи върху златното си ложе, за да събере нови сили. Дори и хиляда години да минеха, нямаше нито да забрави, нито да опрости кражбата на златната чаша и все щеше да търси начин да си отмъсти. Сега обаче бавно и безшумно допълзя обратно в леговището си и затвори очи.
С настъпването на утрото страхът на джуджетата понамаля. Те разбираха, че подобни патила са неизбежни, щом им се налага да се разправят с такъв страшен враг, но че не бива все още да се отказват от намеренията си. Пък и да искаха, тъкмо сега не можеха да си тръгнат, както бе казал Торин. Кончетата им бяха изгубени или загинали, а за да се осмелят да изминат дългия път пеша, трябваше да изчакат докато бдителността на Смог поотслабне. За щастие бяха си разпределили храната пестеливо и тя щеше да им стигне за известно време.
Джуджетата дълго умуваха какво да направят, за да победят Смог, но накрая не можаха да измислят нищо и тъкмо в това — според преценката на Билбо — беше слабото място на техните планове. Объркани и обезсърчени, те, както си е присъщо на нрава им, започнаха да негодуват срещу хобита и да го обвиняват, че е изнесъл златната чаша и с това твърде рано е събудил гнева на Смог, като забравяха колко се бяха зарадвали отначало на постъпката му самите те.
— А какво друго, според вас, би трябвало да направи един разбойник? — попита ядосано Билбо. — Наехте ме да крада съкровища, а не да убивам дракони, което си е работа на воините. И аз сторих, каквото можах. Нима сте очаквали, че ще изприпкам обратно с цялото съкровище на Трор върху гърба си? Ако някой има право да недоволства, това съм аз. Трябваше да доведете петстотин разбойници, а не един. Прави му чест на вашия дядо, че е натрупал толкова огромно богатство, но вие изобщо не намерихте за необходимо да ми разясните колко всъщност голямо е то! Дори да бях петдесет пъти по-едър, а Смог да беше кротък като заек, пак щяха да са ми нужни стотици години, за да го изнеса цялото.
Джуджетата се засрамиха от думите на Билбо и му поискаха извинение, а Торин го попита най-учтиво:
— В такъв случай какво предлагаш да направим?
— Ако става дума за изнасяне на съкровището, засега още не съм измислил нищо. Очевидно ще трябва да изчакаме късметът ни отново да се обърне и да се справим със Смог. Справянето с дракони изобщо не влиза в моята специалност, но ще се помъча да измисля нещо. Мога да кажа обаче, че нямам никаква надежда и бих искал да се намирам в безопасност у дома.
— Излишно е да говорим за това сега. По-добре кажи какво трябва да правим!
— Е, ако наистина желаете да чуете моя съвет, ще ви кажа, че не бива да правим нищо, а просто да стоим, където сме. Разбира се, денем можем без страх да пропълзяваме навън, за да подишаме чист въздух. Навярно скоро ще трябва да изберем един или двама, които да отидат до склада край реката и да попълнят запасите ни. Нощем обаче всички до един трябва да бъдем вътре в тунела. А сега искам да ви направя едно предложение: още днес по пладне — по това време Смог би трябвало да е задрямал — да се промъкна отново вътре с вълшебния пръстен и да се опитам да разбера какво крои. Може пак и да открия нещо. „Всеки дракон си има слабо място“, както казваше баща ми, макар че сигурно не вадеше това заключение от личен опит.
Джуджетата, разбира се, приеха с охота предложението. Те вече високо ценяха малкия Билбо и той всъщност бе станал истинският ръководител на смелото им начинание — сам вземаше решения и кроеше планове.
По пладне Билбо се приготви за второ пътешествие към недрата на планината. Не му беше много приятно, разбира се, но не се и страхуваше толкова, колкото първия път, защото, малко или много, вече знаеше какво го очаква там. Ако познаваше обаче по-добре хитрия нрав на драконите, сигурно нямаше да бъде така спокоен и така уверен, че ще свари чудовището заспало.
Когато Билбо тръгна, навън грееше слънце, но в тунела беше тъмно като в рог. Светлината, която проникваше през открехнатата врата, постепенно се изгуби. Хобитът стъпваше така безшумно, както се носи дим, подет от лек ветрец, и когато стигна долния отвор, го обзе голяма гордост. Този път червеното сияние едва се долавяше.
„Старият Смог се е изморил и сега спи — помисли си Билбо. — Не може да ме види, а няма и да ме чуе. Смело напред, Билбо!“ Той беше забравил или пък никога не беше чувал за силното обоняние на драконите. Не знаеше и друго едно тяхно неприятно качество: че могат да спят с полуотворени очи, щом са се усъмнили в нещо.