Хаос

— О, как се казваше? — Брайс щраква с пръсти няколко пъти на екрана на компютъра. — „Патрон“, страхотна текила. Кутията беше облицована с истинска кожа. А майка ти ни даде онази фантастична рецепта с нектар от агаве и прясно изцеден сок от лайм, които се смесват в охладена чаша без никаква сол. Обещах й да се усъвършенствам, за да я поканим, когато дойде в града. И както можеш да си представиш, шестимата се забавлявахме чудесно — казва той и подбелва театрално очи. — Може да попиташ задръстения ни съсед.

— Кои приятели си поканил? С кого си пил текила? — интересува се Луси. — И кога каза на майка ми за това?

Брайс изброява четири имена, които съм чувала да споменава през годините, докато Луси въвежда информацията в търсачката. Моят подпийнал главен администратор продължава да защитава опетнената чест, както се изразява, на своите най-добри приятели, които познавал… откога… откакто се помни? Думите му прозвучават като въпрос.

— И знаеш ли какво? Мога да гарантирам, че никой от тях няма нищо общо с онзи мръсен лъжец, който се е обадил на 911 и е заявил, че доктор Скарпета ме е ударила на обществено място — завършва разпалено той.

— Не съм те удряла — напомням му аз да внимава с избора на думи. — Внимавай какво говориш, Брайс!

— Само повтарям съобщението, отправено до полицията от някаква откачалка, представила се за съвестен гражданин. — Русите му коси са леко разрошени, сините му очи се впиват в монитора, а изражението му е искрено.

— Кога каза на майка ми, че ще й приготвиш маргарита? — връща го Луси към въпроса отпреди малко.

— Ами… днес е сряда. Предполагам, че е било понеделник вечер, когато обсъждахме полета й и други неща.

— А фалшивата татуировка? Къде си я направи? — пита Луси. — И кой може да я е видял?

— Ау! Приберете гумените палки! Или в наши дни на мода е симулираното давене? В нашата дневна. И в нея нямаше никой друг. Чувствахме се комфортно и безопасно в собствения си дом. Навън беше прекалено горещо. Не че фалшивите татуировки и коктейлите „Маргарита“ са престъпления, доколкото съм чувал.

— В колко часа? — пита Луси.

— Чакай да помисля… Беше по тъмно, разбира се, вече бяхме вечеряли. Мисля, че по същото време както и сега. Десет без петнайсет или десет. Може би дори беше десет и половина, когато осъзнах, че временната татуировка съвсем не е толкова временна, колкото я представят. Мислех дори да се обадя на производителя и да се оплача.

— Да поговорим за прякорите — казва Луси.

— Не се съмнявам, че са ми измислили цял куп. Може да не искам да чуя някои от тях.

— Имах предвид прякорите на твоята шефка — казва му Луси и ме поглежда.

Когато го пита за прякорите от детството ми, които може би е чувал, той пита:

— Например?

— Ти ми кажи. — Луси няма никакво намерение да му съобщи подробности, които той не знае.

— Може да са я наричали Многознайка. — Брайс бърчи чело, както прави, когато се замисля усилено. — Но предполагам, че това би трябвало да се очаква. Не искам да обидя никого, но… — добавя той заради мен, предполагам.

— Кажи ми, ако се сетиш още нещо — подканя го Луси. — Случайно подхвърлена фраза, колкото и невинна да ти изглежда. Някой може да е изтървал нещо, без да се усети.

Брайс обещава да си помисли. Луси натиска бутона на мишката и той изчезва от екрана.

— Това стеснява кръга, но не ме кара да се чувствам по-добре. — Луси се завърта на стола си и се обръща с лице към мен, когато аз проверявам телефона за нова информация. — Ако тази история с временната татуировка се бе случила в бар, ресторант или друго обществено място? — пита тя, докато чета съобщението на Харълд.

Шатрата е готова. Очакваме те.

— Възможно е някой да ги е наблюдавал. Но в хола в собствения му дом? — казва Луси.

Вече ме очакват на местопрестъплението. Казвам й, че трябва да вървя, след което я моля да открие каквото може за Елиза Вандерстийл. Разказвам й набързо за двете си срещи с младата жена, която подозирам, че е мъртва. Дори да е изненадана, Луси не го показва. Аз обаче забелязвам пламъчетата в зелените й очи, които проблясват като изумруди, озарени от лъч светлина.

— Откъде научи името й? — пита ме Луси и аз й казвам за британската шофьорска книжка.

— Къде са я открили и защо смятате, че принадлежи на жертвата? — продължават въпросите.

— На алеята за джогинг между тялото и велосипеда. Марино може да ти изпрати снимката по мейла.

— Повечето случаи съвсем не са сложни, лельо Кей. Обикновено всичко е точно така, както изглежда на пръв поглед. Този обаче няма да е лесен. — Разсъжденията й звучат логично, но зад спокойно изречените думи се крие подтекст. Надигам се от стола.

— Криеш нещо от мен. — Звуча толкова банално.

Звуча наивно, достойно за присмех, защото Луси винаги крие нещо от мен. Аз също крия доста неща, особено по отношение на Дороти.

— Имам предчувствие. Не мога да кажа нищо повече засега. — Луси ме поглежда както прави, когато не иска да говорим повече на дадена тема. — Ще ти се обадя, когато разполагам с нещо, което мога да потвърдя.