Хаос

— Бездруго трябва да сваля хартиените пликове — казва Люк. — Затова ще го направя тук и ще приготвя всичко за лабораторните изследвания. После ще я прехвърля в залата за аутопсии.

— Качвам се горе, за да си взема душ — отвръщам му аз.

— Добра идея. Нищо не се отразява така добре, както взимането на душ преди аутопсия — засмива се Ан и ми дава идея.

— Разбрах, че сте имали проблеми с вентилацията тук — казвам аз, а Ан ме поглежда изненадано с обикновеното си, но симпатично лице, сетне се мръщи, а накрая се досеща.

— А, да! — възкликва тя, сякаш току-що се е сетила. — Сигурно имаш предвид вентилационната система, вградена под работния плот — спомня си тя, но разбира се, че си измисля. — Въздушният поток не е достатъчно силен, за да поддържа въздуха чист, докато работим тук. Мисля, че това беше проблемът онзи ден. Чух, че миризмата станала непоносима — импровизира Ан. — Надявам се за доброто на нашите гости тази сутрин да нямаме подобен проблем.

— Би било твърде жалко — съгласявам се аз.

Трийсет минути по-късно излизам от банята до кабинета ми и изсушавам косата си с кърпа.

Облечена в чисти сини панталони и престилка, обута в черни гумени пантофи, прекосявам къта за сядане, обзаведен с кожени мебели в успокояващи земни тонове и конферентна маса и украсен с личната ми колекция от анатомични рисунки от майстори като Макс Брьодел, Едуин Ландсър, Франк Нетър, допълнени от гравюри от XVIII в. от цикъла „Четирите степени на жестокостта“ на британския художник и гравьор Уилям Хогарт.

До бюрото ми има електронно табло, което показва часа и друга полезна информация. Ярките му цифри греят в сумрака. 3:08:45… 3:09:50… 3:10:00… Наблюдавам секундите, които се сменят безмълвно, и избирам приложение на телефона си, което показва зоните, следени от охранителните камери. Електронното табло се разделя на няколко екрана, които показват изображенията от камерите в реално време. Забелязвам, че паркингът се е напълнил, откакто го проверих за последен път.

Виждам няколко тъмносини и черни седани и джипове, превключвам камерите, проверявам другите зони и откривам черния шевролет „Тахо“, паркиран в хангара, където единствено Луси се осмелява да оставя колите си. Явно Роджър Махант се е върнал, придружен от цяла шайка агенти. Чудя се защо Джорджия не ме е предупредила. Може да се е опитала да се свърже с мен, а аз да съм била под душа.

Набирам номера й и чувам свободен сигнал. Отброявам секундите на електронното табло. Телефонът звъни ли, звъни. 3:12:11… 3:13:10… 3:14:00… Странно, никой не отговаря долу. В този момент телефонът ми иззвънява.

— Какво става? — питам аз, защото предполагам, че е Джорджия.

— Ало? — казва Ърни Копъл. — Кей?

— Извинявай. Опитвах се да се свържа с Джорджия.

— Можеш ли да се отбиеш? — пита той. — Рядко настоявам, че нещо е спешно, но трябва да видиш това преди останалите. Изчаквам за потвърждение, но ако имаш минутка, ела, мисля, че открих нещо ново. Поне за лабораторията по криминалистика.

Обяснява ми къде да го намеря, при кой електронен микроскоп, и аз грабвам лабораторната престилка, която съм оставила на стола зад бюрото, и тръгвам към вратата. Решавам да не ползвам асансьора. Той не само е ужасно бавен в свръхмодерната иначе сграда на Центъра, но сляза ли пеша, ще намаля възможността да срещна някой федерален агент. Струва ми се уместно да тръгна по аварийното стълбище. Всеки може да го използва, за да напусне сградата, но за да се придвижва от етаж на етаж, трябва да разполага с парола или карта за достъп.

Това означава, че вероятността да срещна някого е минимална. Гумените ми подметки отекват по бетонните стъпала с метални лайстни по ръбовете, докато слизам на долния етаж. Имам чувството, че се спускам в бомбоубежище. Накрая слизам долу и отключвам вратата. Озовавам се в склада за улики, където държим по-обемистите предмети, предимно леки коли и пикапи, но също и спортни автомобили, мотоциклети, водни джетове и дори самоделен делтаплан, който явно не е бил добре проектиран и изработен, в противен случай нито той, нито собственикът му щяха да се озоват тук.

Помещението е слабо осветено, крушките са енергоспестяващи. Прекосявам сумрака с енергична крачка, минавам покрай стелажи, отрупани с улики от случаите, по които работим в момента. Лодката, скрита под онова покривало, ще бъде обработена със суперлепило в търсене на латентни отпечатъци, а две места по-надолу виждам кемпър, в който най-вероятно са извършени убийство и самоубийство. Самостоятелната клетка до него е цялата облепена с бяла хартия, опръскана с кръв от тавана до пода. Тук реконструирахме убийство с нож.

Насочвам се към светналия в червено знак РАБОТИ над бетонния бункер, в който се намира трансмисионният електронен микроскоп, ТЕМ. Поставям пръста си върху биометричния четец и стоманената врата се отваря със съскане, което ми напомня за „Стар Трек“. Посреща ме обичайната силна въздушна струя, която разрошва косата ми, когато прекрачвам прага. Вратата се затваря със съскане зад гърба ми.