Керванът на робите

Устата на шейха се разчекна от едното ухо до другото, което изглежда трябваше да представлява дипломатична усмивка, после той смутено заопипва гъстата растителност, покрила главата му с формата на надута гумена възглавница, и отговори:

— Господарю, ако не иска да бъде изяден, бедният човечец трябва да бъде приятел на всички могъщи повелители. И на теб ще служа с удоволствие, защото знам, че добре ще ми платиш.

— Дали изобщо ще ти платя нещо, зависи единствено от твоята откровеност. Знаеш ли кога Абд ал Мот напусна серибата?

— В ранни зори. Трябваше да му докарам моите животни още вчера следобед.

— Остави ли тук някаква войска?

— Да. Той винаги го прави, а каза, че и този път ще постъпи така.

— Къде са тези хора?

— Отишли са някъде, но не знам къде — повтори той.

— Кой подпали серибата?

— Гарнизонът, кой друг. Сигурно хората са се разбунтували, понеже са си тръгнали, като са взели всички говеда и овце.

— А-а! Такава ли е работата! Тогава, щом Абу ал Мот се върне, ще види, че е станал просяк!

— Но скоро пак ще забогатее, господарю. Когато тръгваше, ми каза, че се кани да вербува и доведе много воини на нухрите, защото ще ходи при ниям-ниямите за роби. Щом се върне и разбере, че петдесетте мъже са ограбили и опожарили серибата, ще започне да ги преследва, за да ги избие и да си върне всичко.

— А дали Абд ал Мот не е наредил да подпалят колибите?

— Не, господарю, сигурно не е той, защото е предан на собственика на серибата.

— Предан му е колкото и ти!

При тези думи той впи язвителния си поглед в затлъстялото лице на чернокожия вожд. Негърът се поклони, позасмя се смутено и отговори:

— Господарю, предан съм на всеки, който ми плаща добре.

— А какво приемаш като заплащане? Платове или добитък?

— И едното, и другото, но предпочитам да ми дават Абу ноктах.

— Тогава е възможно да получиш от мен една или няколко такива монети. Във вражда ли живеете с беландите?

— Да, господарю. Между тях и нас има кръвно отмъщение:

— Но ти знаеш пътя до селата им, нали?

— Всеки джур знае тези пътища.

— Искам да отида в Омбула. Знаеш ли го това село?

— Да. Разположено е в полите на планините, наречени Памбиса.

— А нямаш ли някой човек, който би могъл да ме заведе дотам?

— Всеки джур може да те заведе. Ако платиш три Абу ноктах ще ти дам добър водач.

— Ще ги платя при условие, че човекът изпълни своя дълг.

— Сигурно ще го изпълни.

— Е, добре! Ще трябва да ме придружи дотам и обратно. По собствено желание ще му дам четири Абу ноктах, но едва след като се върнем.

Тогава шейхът плесна с ръце и възкликна:

— Аллах да те пази, господарю! Що за мисли ти идват! Ще трябва веднага да дадеш парите!

— Не, това няма да стане.

— Но тогава аз никога няма да ги получа!

— Защо?

— Защото никога няма да се върнеш! Беландите ще убият и теб, и водача. Затова той ще те придружи само дотам, докъдето животът му няма да е изложен на опасност.

— Аха, много си откровен! Тогава изобщо няма да наемам водач и ти няма да получиш нито един Абу ноктах.

Негърът разбра, че съвсем не е постъпил умно и за да спаси положението и все пак да вземе парите, каза:

— Нито един джур няма да тръгне към земите на беландите, без цялата ни войска, но водачът ще те придружи до границата на тяхната територия. Там ще трябва да се върне. Ако го попиташ и Sejad ifjal ще ти каже, че е много опасно за водача да прекоси границата.

„Sejad“ означава ловец. „Ifjal“ е форма за множествено число от „Ifj“, слон, следователно „Sejad ifjal“ ще рече „ловец на слонове“. За Шварц бе напълно неочаквано да завари такъв човек сред джурите и затова попита:

— С какво убива слоновете този ловец?

— С пушката си.

— Нима при твоето племе се намират пушки от този вид?

— При моето племе ли? Не. Та той изобщо не е от нашите хора.

— Ами от кое племе е тогава?

— Не знам. Той съвсем не е негър, а е бял. Ние не го познавахме лично, а знаехме само името му. Той е Много прочут, всички са чували за него. Днес дойде за пръв път при нас тъкмо когато забелязахме пожара. И ни придружи, за да огледа серибата.

— Накъде се кани да тръгне оттук?

— Не знам. Все още не сме намерили време да поговорим за това.

— И ние искаме да хвърлим поглед на серибата. Покажи ни я!

— Елате с мен и бъдете мои гости. Има запален огън, а наловихме и риба. Ще стане хубаво ядене, от което можем да ви предложим.

Той ги поведе и те го последваха. Нямаше кой знае какво за гледане. Пепел и обгоряла зидария, за която е била използвана само кал от Нил. Онова, което ловците на роби бяха оставили в колибите и сега бе спасено, лежеше отрупано на една обща купчина — разбира се, не за да бъде предадено по-късно на Абу ал Мот. Джурите щяха да го задържат за себе си.