Керванът на робите

Той беше скочил на крака и възбудено сочеше към ято птици, които се приближаваха, прелитайки над реката. Докато следеше с поглед полета им, дългият му нос направи същото движение от дясната буза към лявата, сякаш и той искаше за своя сметка да вземе участие в толкова старателното наблюдение.

— Да, познавам ги — отговори Шварц. — Това са пчелояди, Merops caeruleo cephalus. Прелестни птици! Виждаш ли как великолепните им пера блестят на слънцето като рубини и смарагди?

— Разбира се, че виждам, както и ти. А знаеш ли и тукашното им име?

— Да. Наричат ги „джурул“.

— Защо?

— Защото звуците, които издават, приличат съвсем на тези две срички.

— Прав си. Хич не си лош познавач на птици. А сега изчезнаха сред дърветата. — Той отново седна на мястото си, при което носът му зае обикновеното си положение, и продължи:

— В Европа има само един-единствен вид от пчелоядите, Merops apiaster, които са с бяло чело, синя ивичка около очите, със синьо-жълт цвят под човката, морскосини гърди и синьо-зелени махови пера на крилата. Страшно много се интересувам тъкмо за тези птичета, щото точно един такъв меропс беше първата птица, рисувана от мен, и пак беше първата, която ми нарисуваха върху гърба.

— Тъй ли? И кой я нарисува?

— Учителят по естествознание. Бях взел от него на заем една книга, където бе отпечатана гравюра на дърво на такъв пчелояд. Ядосах се, че изглеждаше тъй черна и безцветна и затуй бързо грабнах кутията с боите и оцветих картината с такива пъстри цветове, че накрая боите ми почти свършиха. По-късно учителят откри тая работа и ме вкара в стаята си, дето с линията за чертане тъй продължително и трайно ми нашари по гърба меропса, че свят ми се зави. Наистина не можех да видя тоз портрет, щото ми беше на гърба, ама сигурно е изглеждал също тъй синьо-зелен, както и меропса, а го чувствах още дълги седмици наред. И изобщо онзи учител таеше някаква злоба към мен, щото все го питах разни неща, на които не можеше да отговори. Затуй пък после на изпита ми погоди мръсен номер. Разказвал ли съм ти го вече?

— Не — отговори му Шварц най-сериозно.

— Е, иначе аз никога не приказвам за това, ама на теб мога да го кажа. Туй стана, когато бях в десети клас. Заради изпита си бях сложил чист колосан нагръдник и нова красива вратовръзка, щото си мислех, че нищо лошо няма да ми се случи, като съм издокаран толкоз хубаво. Ама стана иначе. Когато ми дойде редът и се изправих, за да посрещна въпросите с необходимото страхопочитание, ти к’во мислиш ме попита учителят?

— Кажи де!

— Попита ме защо птиците имали пера.

— Наистина труден въпрос. И какво му отговори.

— К’во му отговорих ли? Е, отначало замижах и почаках да видя дали няма да ми хрумне нещо, а после, след като нищо не ми хрумна, аз…

— Абд ас Сир! — извика в този миг един от гребците, прекъсвайки Сивия, като посочи с ръка нагоре по течението на реката.

Кормчията се връщаше. След като беше спрял със сала си на брега, нагоре по реката, в момента той отново се зададе на него, заобиколи врязалия се във водата тръстиков нос и се насочи към лодката. Когато я достигна и се метна в нея, той докладва:

— Гората е безлюдна, не забелязах нито един враг.

— А не видя ли Толо? — загрижено попита Лобо.

— Не, но ще го потърсим и сигурно ще го открием. Прекосих гората на ширина и щом стигнах до другия й край, забелязах ездачите, които се отдалечаваха навътре в шала125.

— В каква посока?

— На югозапад.

— Тогава са си отишли. Дано Толо не е сред тях като пленник. Незабавно ще слезем на брега и ще го потърсим.

Вдигнаха котва и гребците спряха лодката на брега. Лобо не бе в състояние да ги води, защото раните му пречеха да върви. И тъй, той остана при двамата чернокожи, определени за охрана на плавателния съд, но преди това толкова точно им описа къде да търсят двете дървета, че те просто нямаше как да се объркат.

Шварц взе със себе си своя далекоглед. Отначало той заведе спътниците си до края на гората и се убеди, че наблюденията на кормчията не бяха погрешни. Достигнаха въпросното място съвсем навреме, за да различат с помощта на бинокъла отряда на оттеглящите се ловци на роби. После се отправиха към двете дървета.

В гората не се чуваше никакъв шум. Само откъм отвъдния бряг на реката долиташе вика: „нук-нук, кур-нук“ на един пъстър жерав. Но когато достигнаха споменатите дървета, доловиха тихи, съвсем тихи стенания. Те идваха от гъстата шума, която не им позволяваше да забележат негъра, седнал на високите клони.

— Толо, горе ли си? — попита Шварц.

Не последва отговор, но стенанията се усилиха. Тъй като повторението на въпроса има същия резултат, Шварц подскочи, залови се за най-долния клон и оттам продължи да се катери нагоре. Скоро видя чернокожия да седи над главата му, конвулсивно обгърнал ствола с ръце.

— Ние те търсим. Слез долу! — подвикна му той. Клетият човек изкрещя, сякаш се намираше в смъртна опасност и отвърна:

— Толо убият, нека Толо убият, но само оставят Лобо жив. Лобо е добър, искаше да спаси Толо!

— И двамата сте спасени. Слез долу, нищо лошо няма да ти се случи. Ние сме твои приятели и ще те закриляме.