Керванът на робите

— Няма — обади се кормчията, който за пръв път си отваряше устата, откакто обсъждаха този въпрос. — Все пак човек може да пристигне там преди арабите.

— Как?

— На гърба на бърза ездитна камила.

— Но ние я нямаме.

— През това годишно време племето джур има камили. Знам едно село на джурите, което е разположено на запад от серибата Ом ат Тимса. Ако го посетим, ще можем да купим една или няколко камили или пък да ги вземем назаем.

— А селото далече ли е от серибата?

— Не е. Абу ал Мот е подчинил жителите му. Те са длъжни да му служат и той им заплаща за това. Но винаги когато имат някаква възможност да му напакостят, без да се издадат, те го правят с най-голямо удоволствие.

— Дали ще можем да ги накараме да изпратят до Омбула някой техен човек като вестоносец?

— Не, защото живеят във вражда с беландите. Те ще ти приберат парите и пред очите ти наистина ще изпратят вестоносец, но съвсем сигурно той много скоро ще направи кръгом и ще се върне. Принудени сме да изпратим някого от нас. Самият аз щях да изявя готовност, но трябва да остана в лодката, понеже никой от вас не познава реката и следователно не може да седи на кормилото.

— Изборът толкова се стесни, че оставаме само ние двамата — каза Шварц на Сивия. — Мислиш ли, че трябва да се заловим с тази работа?

— Естествено! Първо, наш дълг е да помогнем на заплашените от такава опасност хора и второ, за мен ще бъде истинско удоволствие да изиграя на Абд ал Мот един такъв номер, че свят да му се завие. И тъй, ще се погрижа да намеря камила и ще се отправя към Омбула.

— Не мога да се съглася да тръгнеш ти. И аз имам същите задължения като теб. Тази работа е извънредно опасна, тъй че правя предложение да хвърлим жребий.

— Нямам нищо против. Тук навсякъде съществуват опасности. Дали ще продължа с лодката да посрещна брат ти или ще яздя към Омбула, ми е все едно. Защото и тук, и там рискувам живота си.

— Тогава да вземем две парчета от тръстиково стебло, едното по-дълго от другото и така…

— Не! — прекъсна го Пфотенхауер. — Ние самите няма да участваме в жребия. Нека птиците избират помежду ни. Внимавай кога пак някоя птица ще прелети над реката. Ако дойде от отсрещния бряг насам, значи жребият се пада на теб Но ако из лети от този бряг и се насочи към другия, тогава те трябва аз ла предупредя хората. Съгласен ли си?

— Да. Но нека междувременно продължим прекъснатото плаване, за да достигнем колкото е възможно по-скоро селото на племето джур.

Ниям-ниямите получиха нареждане отново да се заловят за греблата. И на тях им казаха внимателно да следят откъде ще излетят първите птици. Синът на тайната се обади:

— Тъй като обикновено в серибата остават само петдесетина души, няма защо да се страхуваме. Можем да им се покажем и съвсем открито да преминем покрай нея. После ще спрем на левия бряг малко по-надолу от серибата, ще скрием лодката в тръстиката и аз ще ви заведа до селото, чийто шейх познавам.

Той насочи лодката към средата на течението и с помощта на греблата, тя полетя като стрела надолу по реката.

Лекарството оказа своето въздействие. Толо потъна в дълбок сън, а и Лобо също затвори очи и заспа. Той знаеше вече че все някой щеше да предупреди неговите съплеменници и се почувства освободен от тревогата, потискала го толкова тежко.

Двамата немци седяха безмълвно на носа на плавателния съд. Предвиждаха предстоящата раздяла да бъде краткотрайна но можеше да бъде и до края на живота им. Нещо не даваше покой на Бащата на щъркела. Това си личеше по лицето му, което от минута на минута менеше израза си. Носът му не прекъсваше дейността си. Завърташе се ту наляво, ту надясно, ту се повдигаше нагоре, ту се отпускаше надолу. Той му помагате с ръка, побутваше го насам-натам, покашляше се, преглъщаше и тихо мърмореше нещо на себе си. Най-сетне каза:

— По дяволите туй чувство, когато нещо тъй ти стяга сърцето! Скоро ще трябва да се разделим и никой не знае дали нявга пак ще се види с добрия си приятел. Ама к’во да се прави? Ще се чувствам виновен, ако тез чернокожи бъдат избити или отвлечени в робство, без да сме направили някакъв опит да ги предупредим.

— И аз изпитвам същото чувство. Впрочем човек не бива да си представя тази работа чак толкова опасна. Един от нас ще тръгне да язди на юг и пътем ще се постарае да не срещне враговете. Това не е кой знае колко трудно.

— Не е. Но ако все пак цялото ти старание е напразно и въпреки всичко се натъкнеш на неприятели, тогава ще си сам и ще те пречукат, без някой да може да ти помогне. Иска ми се жребият да се падне на мен. Все пак предпочитам да избере мен.

— Не го вземай толкова присърце, стари приятелю!

— Мълчи! Щом обичам някого, не мога с безразличие да гледам как се излага на опасност, без да съм в състояние да му помогна. Не е трудно да си го представиш, а… чакай, виждаш ли ги? Летят право насам!

Той скочи на крака и посочи към отсрещния бряг, откъдето се приближаваше цяло ято птици, които пищяха и цвъртяха. Протегнатата му ръка следеше посоката на полета им, а и вирнатият му нагоре нос правеше от своя страна съвсем същото.

— Познаваш ли ги? — попита той.