Керванът на робите

— Защо не? Предложението ти ми е много приятно. Вие двамата с Бащата на смеха сте много полезни хора, а колкото повече такива мъже успея да взема, толкова по-добре за мен.

— Значи давали разрешение, вашето?

— Да, с най-голямо удоволствие.

— Туй съм много хубаво. Доставило ми радост, безкрайната. Аз учил бил и език негърския и съм ще на вас полезен със знания моите. Ние правим ще изследвания наукоподобните и спечелим си имена нашите много прославени. Аз ще да веднага тичат при Хаджи Али, чакащия, за да му казал, че можели правят подготовка за отпътуване бързото, защото вие изпълнил желание нашето!

Зарадван, той забърза да направи съответното съобщение на Бащата на смеха.

2. Газуах

Там, където Бахр ал Газал, Реката на газелите, навлиза в земите на негрите бонго, по десния й бряг се виждат само единични палми „далеб“, чиито тъмнозелени ветрилообразни листа се поклащат замечтано на лекия ветрец. По левия й бряг до самата вода се спуска гъста гора от мимози. Увисналите по клоните кичури изсъхнала трева ясно показват докъде обикновено се покачва водата по време на дъждовния период.

Във водата имаше големи острови, образувани от струпването на цели купища треволяци и коренища, а между тях растяха дълги и широки пояси от ом суфах96, които още повече стесняваха и без друго тясната в момента река.

Почти изцяло скрит от високата тръстика, сред нея се беше притаил ногер, една от онези рибарски ладии с платна, които се срещат често по горното течение на Нил. Поставената в средата на плавателния съд главна мачта беше свалена, също както и по-малката в предната част на ладията. Онзи, който не знаеше нищо за присъствието на ногера, лесно можеше да мине по реката близо до него, без да го забележи.

Беше ясно, че толкова грижливо скритата ладия в момента не се използваше, и въпреки това на нея имаше хора, които съвсем не стояха бездейно.

Пет или шест робини бяха коленичили една до друга и стриваха на брашно зърна от дура върху мурхагата. Тази мурхага е специален камък, който почти по нищо не се различава от мелничните камъни, намерени в околните жилища. Навлажнената дура се насилва във вдлъбнатината му, а после с голяма мъка се мачка и стрива на брашно с помощта на ибн ал мурхага97, един по-малък камък. Този примитивен начин на мелене, при който от лицата на робините в тестената каша се стичат капки пот, е извънредно измерителен и отнема твърде много време. След като едно такова клето същество се трепе от ранни зори до късна нощ, резултатът от труда му едва покрива нуждите за ежедневната прехрана на десет-петнайсет души.

Получената чрез това мокро мелене гъста каша е в основата на цялата Суданска кухня. Изпече ли се върху тъй наречената дока98, от нея става кисрах — червеникавокафяви чудесни питки, обичайния хляб в тази страна. Ала варена с вода, от кашата се получава лукмах — нещо като пудинг, който обаче едва ли би предизвикал възторг у някой европеец. Споменатите кисрах служат за храна по време на всяко продължително пътуване. Ако се оставят да киснат във вода и да ферментират, от тях става мерисах — възкисело питие, което се употребява навсякъде по тези земи.

Под чергилото на кърмата на платнохода двама чернокожи се бяха заели да сучат въжета от лико на палмови листа. Същевременно те тихо разговаряха. Погледите, които хвърляха към робините, показваха, че те не бива да чуят нито дума.

По лицата на чернокожите се виждаха тъй наречените „гулуф“ — на всяка буза по три издути белега, които бяха сигурен знак, че са били отвлечени. Когато ловът на роби се увенчае с успех, по-младите пленници от мъжки пол получават тези шест резки като вечен и незаличим белег на робството. Раните им се натриват с пипер, сол и пепел, за да се забави процеса на заздравяване и след това да останат по възможност по-издути и забележими белези.

Облеклото на двамата се състоеше само от неголямо парче плат пред слабините. С помощта на някакво засъхнало лепкаво вещество косите им бяха вдигнати в твърда и висока, цилиндрична прическа, чиято форма напомняше смачкан клак99 без периферия. Те разговаряха на диалекта на негрите беланда, в който всички думи, означаващи нещо духовно или сетивно, са заети от арабския език, като същото явление се наблюдава повече или по-малко във всички Судански говори. При това те не употребяваха личното местоимение „аз“ за първо лице единствено число, а използваха имената си.

— Лобо е тъжен, много тъжен! — прошепна единият. — Но Лобо не бива да показва, че е тъжен.

— Толо също е тъжен, много по-тъжен от теб — отвърна му другият също тъй тихо. — Когато отвлече Лобо и Толо, Абу ал Мот изби цялото семейство на Лобо, а бащата и майката на Толо избягаха. Те са все още живи, но клетият Толо не може да отиде при тях. Затова е двойно по-тъжен.

Той говореше в трето лице, но имаше предвид себе си, тъй като се казваше Толо.

— Защо Лобо да е по-малко тъжен от теб? — попита първият.