Керванът на робите

Оръжията на момчето лежаха наблизо — лък и колчан натъпкан със стрели, нож със силно закривено острие и „трумбащ“, един примитивен вид метателно оръжие, което е много опасно. То прилича на австралийския бумеранг, има няколко разклонения и железните му краища са снабдени с остри зъбци и шипове. Катеята, за която се споменава в „Енеида“ и е описана като метателно оръжие с унищожителна сила и ефект, сигурно е представлявала нещо подобно. Освен това момчето носеше на ръцете си един вид защитно средство при бой. От китката до лакътя му бяха нахлузени многобройни метални гривни, които се допираха плътно една о друга и образуваха нещо като предпазен маншет. Подобна броня за ръцете се нарича „данга-бор“ и е особено разпространена сред негрите бонго.

Много своеобразна и съвсем не грозна беше прическата на момчето. Вярно, косата му бе гъста и ситно накъдрена, но и доста дълга. Събрана в тънки плитчици, които от своя страна също бяха оплетени една с друга, тя образуваше около главата му някакво подобие на корона, завършваща със забоден кичур от лъскави и пъстри пера. Над челото, точно където започваше косата, той носеше особено украшение, състоящо се от зъби на кучета, нанизани на шнурче.

Откритият му дружелюбно-почтителен поглед направи на Шварц много добро впечатление.

— Как се казваш? — попита го ученият.

— Аз съм син на бея87 — отговори негърът на арабски, защото въпросът му беше зададен на този език. — Сандехите88 ме наричат Нуба, но белият човек, който ме изпрати тук, ми е дал името Бен Уафа89.

— Това е много хубаво име, което буди доверие към теб. А как се казва този бял човек?

— Нарича се Шва-ца.

— Искаш да кажеш Шварц, а?

— Да — кимна момчето, — но не мога така да изговоря името. Затова казвам Шва-ца.

— Аз имам същото име, защото съм негов брат.

— Значи ти си онзи ефенди, при когото той ме изпраща?

— Да.

— Много се радвам, защото ми харесваш. Погледът ти е също тъй благ и дружелюбен като неговия, не е жесток и страшен като погледа на арабите, които идват при нас, за да ловят рекик90. Затова ще те обикна също като него и ще ти служа със същата преданост.

Личеше си, че проявените от него чувства са наистина искрени, тъй като интелигентното му лице сияеше от радост.

— Ти ще ме заведеш при него, нали? — попита Шварц.

— Да, ефенди.

— Но няма да е лесно. Пътят ни води през земи, в които населението е враждебно настроено към сандехите, а следователно и към теб.

При тези думи момчето бързо хвана ръката на немеца, целуна я и каза:

— Ефенди, ти не използваш обидния прякор „ниям-ниями“91, а ни наричаш с истинското ни име! Аз съм принц и не ми е необходимо да служа на когото и да било, но за теб ще направя всичко, каквото пожелаеш. Само заради брат ти се съгласих да се наема с ролята на пратеник, защото никой друг нямаше да прояви достатъчно голяма разсъдливост и нямаше да успее да стигне дотук — хората от племето динка или пък нухрите щяха да го убият или да го направят роб.

— Нима същите опасности не са застрашавали и теб?

— Не, защото мен никой не може да ме залови. Аз съм воин и често съм водил нашите мъже на бой.

Той изговори тези думи със сдържана гордост, която беше далеч от всяка надменност. Сигурно този млад герой бе храбър младеж, тъй като съвсем сам беше предприел толкова далечното пътуване през вражеските земи, а го и беше завършил най-успешно.

— Нямаше ли да е по-добре, ако беше взел със себе си и неколцина воини? — попита Шварц.

— Не, защото повече хора се забелязват по-лесно от сам човек.

— Пеша ли измина пътя?

— Не. Сам си направих малка флуках92 с едно платно. С нея се спуснах по Бахр ар Рохл, а после и по Бахр ад Джабал. Навсякъде имаше вода за пиене. Щом огладнеех, ловях риба, а появеше ли се някой вражески кораб, скривах лодката си сред крайбрежните храсталаци или зад високата тръстика.

— Та нима знаеше пътя?

— Да, защото съм бил вече два пъти в Хартум, където изучих езика на арабите.

— Не слезе ли поне веднъж на брега при някоя сериба?

— Как бих могъл, ефенди! Човек не бива да поема такъв риск. Та нали в серибите живеят само ловци на роби. Знам ги всичките, но преминавах край тях много бързо и винаги през нощта.

— А знаеш ли къде е и серибата Ом ат Тимса?

— Да. За нас тя е най-опасната от всички, защото граничи с нашите земи и е собственост на най-жестокия човек, какъвто изобщо е възможно да има.

— Как се казва той?

— Абу ал Мот.

— Аха, значи ти е известна неговата сериба! А виждал ли си го някога и самия него?

— Да. Той има лице и фигура на смъртник и смъртта следва всяка негова крачка. Серибата му е ужасно място. Характерни за нея са лежащите наоколо трупове на умрелите от бичуване роби, както и това, че е станала сборище на какви ли не видове грабливи птици и хищници, които ядат мърша.

— И къде беше брат ми, когато го напусна?

— При моя баща.

— Значи се намира близо до серибата на ловеца на роби?

— Да, ефенди. Тя е отдалечена само на три дни път от нас.

— А дали моят брат е единственият чужденец, който живее в момента сред вашето племе?

— Не е. Заедно с него има и друг бял.