Керванът на робите

Неколцина от хората на краля много добре знаеха пътя до клисурата ас Суар. При корабите щяха да останат достатъчно ниям-ниями, за да ги охраняват. Наличните лодки можеха да поберат другите воини, ако насядаха в тях малко по-нагъсто от обикновено. Решиха първо да се нахранят и след това да потеглят на път.

Разполагаха с предостатъчно храна. Ниям-ниямите се бяха запасили с провизии, а другите имаха дори в излишък хипопотамско и еленско месо, което все още не се беше развалило. Решиха да вземат със себе си, каквото останеше от него, защото не бе трудно да се предположи, че отвлечените от Абу ал Мот роби сигурно щяха да имат голяма нужда както от храна, така и от вода.

Излишното месо изпекоха на огньовете, понеже така щеше да се запази годно за ядене по-дълго време, отколкото сурово. После кралят избра хората, които трябваше да останат при плавателните съдове. След това подредиха товарите в лодките. Качиха се и екипажите им. За по-голяма сигурност по време на нощното плаване ниям-ниямите бяха приготвили факли, за да осветяват реката. Кралят заедно с най-личните участници в похода се качи в първата лодка, която побираше към четиридесет души. Върху добре подредени камъни на носа й гореше огън. Отблъснаха я от брега и другите ги последваха. Старият фелдфебел и хората му оставиха на корабите. Но Дауари и двамата хомри взеха със себе си, защото предполагаха, че ще им бъдат необходими. Откакто видяха каква огромна сила е потеглила срещу Абу ал Мот, двамата хомри изглеждаха съвсем сломени.

Твърде необикновено бе това плаване сред потъналата в нощния мрак девствена гора. Поне по-едрите представители на животинския свят вече спяха, но в тъмнината се стрелкаха хиляди светулки, а стотици хиляди, дори милиони хапещи мухи и комари летяха около огъня и пламъците на горящите факли, тъй че на човек просто му се струваше, сякаш тези насекоми буквално валят като дъжд.

Кралят седеше до огъня и не обръщаше внимание на тези мъчители. Шварц и Пфотенхауер бяха наметнали върху главите си мрежите против комари. Зад тях се беше настанил словакът и тихо си шушукаше с хаджията. Огънят озаряваше близките брегове и хвърляше несигурна светлина върху тропическата растителност, намерила условия за развитие край реката.

— Знайте ли — обади се Бащата на щъркела, — струва ми се, че се намирам в театър, чийто декори представляват гора, населена с феи и елфи. Вижте само как светлината пропълзява нагоре по палмите, как подскача по короните им! Южната растителност е съвсем различна от нашия северен растителен свят. И все пак родната букова или борова гора ми е хиляди пъти по-скъпа от таз палмова гора. Не е ли тъй?

— Съгласен съм с вас.

— Разбира се! Знам, че разликата е голяма, макар да не съм ботаник. Предпочитам да се занимавам с животинския свят и най-вече с птичия. К’ви птици само намерих тук и препарирах! Направо са разкошни, великолепни и все пак не могат да се сравнят с онези, дето виждаш и чуваш из нашите гори. Та нима тук нейде се долавят птичи песни? Нищо подобно, няма и следа от тях! А у нас мога с часове да лежа в тревата и да слушам славеите… фър-р-р! К’во беше туй? Видяхте ли тоз екземпляр?

С почти безшумни удари на крилете голяма птица с тъмен цвят прелетя точно над горящия огън от десния към левия бряг на реката. Бащата на щъркела изненадано скочи на крака и сочейки с ръка подир изчезналата птица, повтори въпроса си. Тъй като лицето му беше силно осветено, ясно се видя как носът му също се изви наляво, сякаш съвсем независимо от волята на притежателя си и той имаше намерение да проследи полета на птицата.

— Естествено, че го видях — отговори Шварц.

— Ами дали го и познахте?

— Разбира се. Това беше бухал, едно изключително рядко животно за тези места.

— Да, не се среща кой знае колко често. Поне аз не съм го виждал досега. Знайте ли как го наричат местните хора?

— Свидетеля.

— Защо?

— Заради звуците които издава. Крясъкът му прилича на „шухуд“, което е множествено число от „шахид“ — свидетел.

— Правилно! Ами как е латинското му име?

Бащата на единайсетте косъма слушаше този разговор. Думата „латински“ го наелектризира. Той се понадигна от мястото си и за да не го изпревари Шварц, бързо отговори:

— Бухал се казват на латински „бубалус“. Съм го знаел още от време многото и дългото.

Пфотенхауер се обърна към него, позамисли се и попита:

— Тъй ли? Значи „бубалус“ е бухал! Ам’чи тогаз к’во означава латинското „бубо максимус“?

— „Бубо“ съм значел бивол рогатият.

— Бре к’ви познания! Я виж ти! Жалко само, че е точно обратното. „Бубо“ е бухал, а „бубалус“ означава бивол.

— Туй съм не могъл повярват. Сигур вий сте се сбъркали.

— Не, не греша. Та нали тъкмо аз трябва да го знам.

— Не могло да забравят вий?

— Не. Я попитай господин доктора Шварц кой е прав!

Естествено Шварц нямаше как да не даде право на Бащата на щъркела, затова словакът недоволно каза: