Керванът на робите

Шварц знаеше с какво удоволствие дребосъкът участваше в подобни необикновени начинания и никак не му се искаше да му откаже, защото щеше да го обиди.

Групата тръгна с Шварц и Сивия начело, както бе и до момента. Описвайки лека дъга, те се отправиха към първия огън и стигнаха до мястото, откъдето Ловецът на слонове и Йозеф Шварц бяха наблюдавали бивака на фелдфебела. От там те се намираха вече само на трийсетина крачки от огъня, който, както и останалите девет, далеч не беше толкова голям като онези двата, горящи от лявата им страна в самия лагер. Така че светлината на малкия огън при поста съвсем не стигаше надалеч.

Шварц заповяда на хората си с Пфотенхауер да останат да го чакат на същото място и заедно с двама асакери и подофицери продължи да се приближава. След като изминаха половината от това неголямо разстояние, той залегна с двамата войници на земята. Но онбашията трябваше да направи още няколко крачки напред.

— Знаеш ли името му? — попита Шварц съвсем тихо, посочвайки към пазача, който неподвижно седеше край огъня.

— Да — отвърна подофицерът. — Казва се Салеф и беше един от най-добрите ми другари.

— Хайде тогава! Но докато разговаряш с него, застани с гръб към огъня, тъй че той да бъде принуден да ми обърне гръб!

Онбашията направи още пет-шест крачки и спря. Беше на десетина крачки от огъня, чиято слаба светлина едва-едва разсейваше тъмнината на мястото, където стоеше.

— Салеф! — подвикна той полугласно.

Постът надигна глава.

— Салеф! — повтори онбашията.

За успокоение на Шварц, който държеше револвера си насочен към него, за да го застреля при най-малкия опит за предателство, онбашията отлично се справяше със задачата си.

Пазачът хвърли поглед надясно към най-близкия огън. Беше помислил, че го викат от там. Но този огън бе отдалечен на около седемдесет крачки и дори не беше възможно добре да се различи фигурата на поста при него.

— Салеф! — подвикна онбашията за трети път, но малко по-силно.

Едва сега пазачът разбра откъде идваше този глас. Той бързо се изправи на крака, огледа се, взе пушката си и попита:

— Кой е там?

— Аз.

— Кой си ти?

— Ами аз! Нима вече не ме познаваш?

Постът виждаше, че там стои някакъв мъж, но не можеше да различи чертите на лицето му. Силуетът му се струваше познат, а също и облеклото на човека. Това го поуспокои.

— Кажи ми името си, иначе ще стрелям! — заплаши той.

— Глупости! Нима ще застреляш своя най-добър приятел?

— Аллах, Уаллах! Какви ги приказваш! Ако си най-добрият ми приятел, тогава ела, приближи се!

— Не бива.

— Защо?

— Защото може да ме видят. Огънят ти е твърде силен. Ела при мен.

Постът едва ли щеше да се отзове на тази подкана, но и гласът му се стори познат. Той направи движение на изненада, изпусна пушката и каза:

— Аллах да ме пази! Нима мъртвите възкръсват? Наистина ли си ти, онбаши?

— Да, аз съм.

— Или е твоят призрак!

— Не е. Жив съм. Не се страхувай!

— Но нали умря, удави се в реката и те изядоха крокодилите!

— Нищо подобно! Нарочно паднах в реката. Сега имам да ти казвам нещо много важно и изгодно за теб. Но ако се приближа до огъня, може да ме забележи другият пост.

— О, вие пророци и халифи! Все още стават чудеса и поличби! Онбашията е жив, не е умрял!

— Не крещи така! Не е необходимо всички да чуят, че говориш с някого!

Човекът се приближи бавно и колебливо. Все пак цялата работа му се виждаше съмнителна. Той беше суеверен и изпитваше голям страх от призраци и духове. Първо огледа онбашията, после го хвана за ръката, завъртя го, така че самият той застана с гръб към Шварц и с въздишка на облекчение каза:

— Слава на Аллах! Не е призрак, наистина си ти! Но човече, я ми кажи защо скочи във водата!

— Това беше най-умното, което можех да направя. Исках да избягам оттук.

— Да избягаш от нас, дето си живеем тъй весело и охолно? И на туй ли му викаш „най-умното“? Да не би акълът ти…

Той не можа да продължи, защото в същия миг ръцете на Шварц тъй здраво го стиснаха за гърлото, че дъхът му секна.

— Връзвай! — прошепна немецът на очакващите заповедите му асакери, като издърпа изненадания арабин още по-надалеч от огъня в тъмнината.

Те се притекоха, вързаха човека и после го положиха на земята. Едва тогава Шварц пусна гърлото му, извади ножа си, допря острието му в голите гърди на пленника и го заплаши:

— Ха си казал една дума на висок глас, ха съм те убил!

— Аллах… Аллах… — промълви човекът, като с мъка си поемаше дъх. — Нападнат, нападнат… измамен от собствения си подофицер!

Онбашията се беше отдръпнал настрани, за да не му се налага да слуша очакваните упреци.

— Успокой се! — каза Шварц на пленника. — Нямам намерение да ти причинявам зло. Подчиниш ли се на заповедта ми да кротуваш и да не викаш, нищо няма да ти се случи. Но повишиш ли глас, макар и колкото да се чуе само край твоя огън, човекът, когото оставям тук, незабавно ще забие ножа си в сърцето ти! Не го забравяй!

— Ами ти кой си и какво търсите тук?

— Това не те засяга. И тъй, ще мълчиш ли или да ти запуша устата с парцал?

— Не, не, може да се задуша! Ще мълча. Няма да кажа нито дума, нито една-единствена сричка!