Керванът на робите

— Докато бях при него, никой от нас не отиде до езерото. Блатото ни предлагаше всичко, от което имахме нужда: тръстика за огъня, вода, а също и колкото искахме риба.

— Но ако тръгнем двамата с лодка за блатото, ще намериш ли мястото, където са твоите някогашни другари?

— Съвсем сигурно. Те лагеруват в самия край на залива, врязал се най-навътре в брега. Това място лесно може да се намери дори и през нощта.

— Гората стига ли до самата вода?

— Да.

— А рядка ли е или между дърветата има храсталаци, които да затрудняват минаването през нея?

— Храсти растат само извън гората, образувала тясна ивица единствено от дървета, а между тях лесно може да се върви. Искаш ли да те водя?

— Ще си помисля — сдържано отговори Шварц.

— Ефенди, ти ми нямаш доверие!

— Така е. Признавам ти най-откровено. Та нали предаде другарите си.

— Защото самите те станаха предатели!

— Но нали си бил техен съучастник и те са разчитали на теб!

— Дълго се опъвах. Бях единственият онбашия, оставен при фелдфебела, който беше под арест, и аз трябваше да го охранявам. И тогава той ме уговори заедно с него и петдесетте мои асакери да основем нова сериба.

— Къде?

— При ниям-ниямите.

— Само това липсваше! Нима трябва все по-надалеч и по-надалеч да носите гибел? И що за дръзко начинание! Петдесет души решават да тръгнат на юг, за да оплетат в мрежите си цяло племе! Ето на, човек така може да разбере колко малко сатанински изчадия са нужни, за да се направят нещастни цели народи. Но продължавай?

— Отстъпих на уговорките му, защото ми обеща, че двамата с него ще заповядваме. Но още от първия ден той започна да се държи като неограничен господар и затова си тръгнах.

— Значи си си отишъл не от разкаяние, а за да си отмъстиш!

— Не ме познаваш, ефенди! Можеш да ми вярваш. При Абу ал Мот не мога да се върна и няма да се върна. Тази сутрин говорих с Хасаб Мурат. Той ще ме вземе в серибата си, Мадунга, където ще постъпя на служба със същия чин — като онбашия. От това можеш да разбереш, че съм решил вярно да ти служа.

— Ще се опитам да ти повярвам. И така, щом стъпим на сушата, ти ще ни водиш.

Докато изговаряше тези думи, погледът му падна върху една малка точка, която се приближаваше откъм отсрещния бряг на езерото. Шварц я взе за лодка и отиде да донесе далекогледа си. При така стеклите се обстоятелства той нямаше как да не обърне внимание и да не погледне с подозрение на която и да е лодка. Бинокълът му показа, че не се е излъгал. Наистина беше лодка, макар и много малка, в която седеше един-единствен човек, някакъв негър.

Какво ли търсеше тук? Възможно беше Абу ал Мот да е избрал да мине не по този, а по отвъдния бряг, за да не би да се натъкне на враговете си, докато се прехвърля през реката. В такъв случай той трябваше да прекоси Нил някъде по-нагоре. При това на пътя му може да се е изпречило някое негърско село и от там той да е изпратил вестоносец, за да предупреди фелдфебела за опасността, без разбира се, да му казва кой го известява. Шварц веднага взе в малката лодка двама от най-яките гребци, въоръжи се с пушката си — револверът му винаги бе затъкнат в пояса — и също скочи в лодката, за да залови чернокожия.

Междувременно непознатият негър бе стигнал средата на езерото, което ще рече самата река, и насочи плавателния си съд малко нагоре, за да компенсира отклонението, предизвикано от течението. Така стана ясно намерението му да се добере до отсамната част от езерото, а после може би да се насочи към блатото.

Шварц го остави да се приближи още и едва тогава се отблъснаха от кораба. Лодката му се намираше в по-спокойни води и се подчиняваше на греблата с далеч по-голяма бързина от „черупката“ на чернокожия. Беше ясно, че негърът все още изобщо не бе забелязал корабите, хвърлили котва по-надолу на брега. Но скоро видя лодката. За няколко мига спря да гребе, може би за да размисли как да постъпи. После смени посоката си и побягна към южния бряг на по-близката половина от езерото. Това можеше да бъде признак на нечиста съвест, но можеше да е и просто последица от подозрителността, която неизбежно се поражда във всеки самотно живеещ човек, още повече чернокож, при появяването на каквито и да било непознати хора.

Той се намираше на четири пъти по-голямо разстояние от мястото на брега, към което се беше устремил, отколкото от лодката на немеца. Макар че напрягаше всичките си сили, Шварц го догонваше все повече и повече.

— Този е негър от племето абака! — обади се един от двамата ниям-ниями. — Познах го по прическата.

С повелителен глас Шварц извика на гребеца да спре, но без никакъв резултат. Ученият не желаеше да стреля, първо, защото ако край езерото се намираха хора на фелдфебела, щеше да привлече вниманието им върху себе си и второ, защото и без друго съвсем сигурно щеше да догони чернокожия, понеже разстоянието между двете лодки непрекъснато се топеше.

Когато останаха да ги делят най-много трийсетина лакътя, той се прицели с пушката си в него и му извика:

— Стой, иначе ще те застрелям!