Керванът на робите

— Я мълчали сте! — сопна му се словакът, като се обърна към него и го прониза с гневен поглед. — Щом вий не разбирал мен и аз не могъл разбрал вас! Аз не оспорвал ученост вашата и вий не могли оспорват познания моите! Дори и аз съм направил нявга обърканица невинната, то аз все бил човек учтивият и снизходителният, а вий винаги съм бил човек на неучтивостта грубата и обидната!

— Аз ли? — попита Пфотенхауер съвсем слисан от необикновения гняв, лъхащ от думите и погледите на дребосъка. — Заради някакво си дребно възражение не бива веднага да се лютиш толкова много!

— Аз не бил разярен само зарад отговора възразителния, а и зарад нарушенията честите и титулуващите! Вий разбрахте ли сте ме?

— Не, не те разбирам. Защо намесваш тук титулуването?

— Туй не знайте вий? Не схващали сте? Аз винаги обръщал се към вас с „вий“ множественото, но вий сте казвали на мен все „ти“ единственото. Ний двама не правил заедно побратимство. Ако вий оттук насетне продължили употребяват „ти“ единственото, тогаз и аз не говорят вече на „вий“ множественото. Аз следователствал съм и вий следователствал сте, значи ний съм на стъпало съвсем еднаквото. Сега вий имал избор решителният! Аз говорят с вас „вий“ или говорят „ти“ според съвсем как говорят вий с мен!

Всичко това бе толкова неочаквано, че Сивия не успя веднага да намери отговор. Той направи такава физиономия, която сигурно беше още по-слисана от физиономията му на времето, когато неговият учител му задал онзи прочут въпрос. Но отговорът му и без друго щеше да е твърде закъснял, защото словакът му обърна гръб и го заряза. Точно тогава Шварц се върна от каютата и видя израза, изписал се по лицето на Сивия, чийто нос бе провиснал така, сякаш учения го бяха заловили скришом да тършува за някакви лакомства и го бяха смъмрили. Шварц видя и дребосъка, който се отдалечаваше с горда походка и веднага разбра случилото се. Засмя се и попита:

— Пак ли се скарахте с него?

— Да, здравата ме скастри — отвърна Пфотенхауер. — Този обесник е много зъбат! Каза ми да не му говоря повече на „ти“, а на „вие“, защото иначе и той щял да мине с мен на „ти“.

— Тъй ли каза! Е, не мога да не му дам поне известно право, драги приятелю.

— Големи благодарности! Сега остава само да ми рече Нац или направо Нац Птичаря! Туй би било най-подходящата катаплазма!

4. Ал Хамдулиллях

На следващия ден между молитвите Аср и Могреб, което ще рече малко след четири часа следобед, петте кораба стигнаха до едно място, където реката толкова се разширяваше, че образуваше доста голямо езеро, чиито брегове бяха отдалечени един от друг на не по-малко от цял час път с гребна лодка.

— Ето това е мястото — каза Синът на тайната на Шварц и на Пфотенхауер, с които стоеше на носа на дахабийето. — Заповядай да се насочим към брега и там да хвърлим котва. Не бива да продължаваме, защото иначе може да ни видят.

— Та нима фелдфебелът и хората му са се разположили край езерото?

— Не. Ако свърнем надясно и продължим до задната част на езерото, ще стигнем до тесен проход, водещ до друга водна площ, чиято вода е застояла. Тук-там тя е много дълбока и затова и през най-горещото лято не пресъхва. На по-плитките места растат тръстика и бамбук, а на други пък се виждат плаващи по повърхността островчета от трева, но те се движат само когато духа вятър или ако ги разбута някой хипопотам, който търси по тях храна. Това е Блатото на хипопотамите.

— Но тогава не е необходимо да оставаме в реката, а можем да свърнем в езерото и там да хвърлим котва.

— Фелдфебелът лагерува на брега на блатото. Не е изключено някой от неговите хора да тръгне към езерото. В такъв случай той ще ни забележи, а нали точно това искаш да избегнеш?

— Разбира се. И тъй, ще наредя да хвърлят котва, а после нека онбашията ни даде необходимите сведения.

Онбашия означава капрал, подофицер. Сред нухрите се намираше именно онзи подофицер, който беше избягал от фелдфебела, за да издаде бивака му на Абу ал Мот. И той бе страшно разгневен, че господарят му беше избягал, без да го вземе със себе си. След като видя, че сражението по реката е загубено, онбашията с голяма тревога зачака по-нататъшното развитие на събитията, но после с радост и изненада разбра, че заедно с всички нухри е помилван и той. Естествено трябваше да обещае на Шварц да гледа на него като на свой приятел и да му служи вярно, без никакви коварни помисли.

Дахабийето се приближи колкото можеше повече до брега и там хвърли котва. Двата ногера последваха примера му. Корабите от Диакин не бяха толкова бързи и бяха поизостанали, но не след дълго пристигнаха и те и спряха зад другите.

Шварц беше взел онбашията на дахабийето си. Нареди да го повикат и го попита:

— Познато ли ти е мястото, където сме хвърлили котва?

— Не, ефенди.

— Но ти е известно езерото, пред което се намираме, нали?

— И него не го знам.

— Струва ми се, че си бил на неговия бряг. Та нали то е свързано с блатото, където лагерува фелдфебелът.