Керванът на робите

Неговото идване на кораба си имаше и съвсем друга причина, за която обаче предпочиташе изобщо да не споменава. Търговията с роби бе строго забранена, а нали серибата му беше построена и поддържана единствено с цел да залавя и продава негри. Това бе известно на мюдюра, и следователно сигурно го знаеше и този ефенди, пристигнал с правителственото дахабийе. Каква ли беше целта на неговото идване? Дали искаше да огледа серибата? Или искаше да я претърси за пленени негри? За щастие тъкмо в този момент тук нямаше никакви роби. А може би бе дошъл да обяви нови закони и разпоредби. Каквото и да го беше довело тук, разумът повеляваше да го посети, проявявайки вежливост и полагаемото се покорство, да се осведоми за заповедите му и във връзка с тях хитро да го подпита за истинските му намерения.

Шварц бе достатъчно умен и опитен, за да прозре мислите му и да се отнесе към него по подобаващ начин. Нареди да донесат кафе и още една лула, покани стария лейтенант да седне, зададе му обичайните учтиви въпроси, като избягваше да насочва разговора към серибата и търговията с роби. Каза му, че ще остане до следващия ден и ще пренощува на борда на кораба. Освен това му съобщи, че Пфотенхауер няма намерение да се връща в серибата.

Когато след около половин час лейтенантът се сбогува, той знаеше точно толкова, колкото и на идване. Дори отнесе със себе си известно безпокойство. За него не беше добър признак фактът, че Шварц се държа изключително резервирано и затова, щом стигна в серибата, незабавно нареди на един вестоносец на кон да тръгне за Яу и час по-скоро да доведе господаря на серибата. Лейтенантът знаеше, че неговият повелител е вече на път, тъй като бе имал намерение да се върне на следващия ден по обед, но във всички случаи щеше да е по-добре, ако пристигнеше по-рано.

— Този човек се страхува — каза Шварц, щом старият си отиде. — Може би ще ми се удаде да извлека някаква изгода от това.

— От вас ли се страхува? — попита Сивият. — Че защо?

— Защото ме смята за правителствен чиновник. Нали разреших на моите войници да слязат на брега и да посетят серибата. Там те ще разкажат, че се каним да заловим Абу ал Мот. Това ще засили тревогата на стария, защото колко му е тогава да си помисли, че имам същите намерения и относно неговата сериба.

— Може би се лъжете. Знам съвсем сигурно, че тези хора мразят Абу ал Мот. Той изобщо не бива да дръзва да се мярка наблизо.

— Ако е така, страшно ще се радвам. Може би ще ми се удаде да ги придумам да се присъединят към мен. Не можех да предположа, че Абу ал Мот ще наеме толкова много нухри. Вярно че с моите сто и петдесет войници няма защо да се боя от триста нухри, но, както разправят, гарнизонът на неговата сериба наброявал петстотин души. Обединят ли се, ловците на роби ще разполагат с осемстотин войници, срещу които в открита битка ще сме твърде слаби. Ще трябва да разчитам повече на хитростта, отколкото на нашите пушки. Ако мога да получа от тук подкрепления, те ще ми бъдат добре дошли.

— Но на вас хич не ви трябва да се разправяте с Абу ал Мот — обади се Сивия, който все още не бързаше да съобщи на Шварц всичко каквото знаеше.

— Защо?

— Ами защото нали сте решили да го нападнете само за да спасите брат си и мен, а това вече не е необходимо.

— Дори и да е отпаднала тази причина, аз съм длъжен да спазя обещанието, което дадох на мюдюра от Фашода. А и все още не съм видял брат си. Та вие изобщо не сте ми казали къде е той и защо не е дошъл с вас. На всяка цена ще проследим Абу ал Мот, пък макар и само за да го накажа, че ме нападна. Естествено не ми е възможно да предвидя как ще завърши всичко и нямам право да искам от вас да се присъедините към мен. Можете да останете тук и да изчакате резултата.

— Тъй! Да остана тук и да чакам, докато вие се излагате на опасност! Е, тогава ще се проявя като голям храбрец, няма що! Не бива да очаквате таквоз нещо от мен. Не, тръгвам с вас и тъй ще се развъртя, че искри ще се разхвърчат, още повече че цялата работа съвсем не ми се струва толкова трудна, колкото си мислите. По-скоро смятам, че ще е много лесно да заловим стария Абу, защото в момента серибата му е съвсем обезлюдена. Гарнизонът, оставен да я пази, се е разбунтувал, изгорил я е до основи и после всички са си плюли на петите.

Шварц го погледна безмълвно. Това, което чуваше, му се струваше абсолютно невъзможно.

— Да — засмя се Сивият, — сега ме гледате смаяно и тъй сте зяпнал с уста, както аз на времето, когато трябваше да отговоря на въпроса, защо птиците имат пера!

— Гледам ви така, защото сигурно се лъжете!

— Хич не се лъжа. Всичко знам много добре, понеже снощи самият аз бях там и видях димящите останки.

— Бил сте там? Наистина ли?

— Да, разбира се, заедно с вашия брат!

— Какво? Двамата сте били в бърлогата на звяра, който е имал намерение да ви нападне?

— Ама той не беше там. Едва днес го срещнахме по пътя си.

— Видял сте го със собствените си очи?

— Него и двата му кораба. Беше застанал на борда на сандала до кормчията, а съвсем наблизо стоеше вождът на нухрите.