Керванът на робите

— Не е необходимо. Отнасяте ли се приятелски към него, навярно всичко ще забрави. Цялата работа е по-скоро весела, отколкото за яд. Аз просто го оставям да си приказва и ако някой път почувствам, че вече губя търпение, започвам да си мисля, че и аз си имам своите слабости и не винаги постъпвам кой знае колко умно.

— И аз също — съгласи се Сивият. — И аз навярно съм могъл понявга да проявявам повече разум и особено при онзи случай навремето!

— Навремето ли? Какво искате да кажете?

— Е, ами когато бях в десети клас.

Шварц помисли, че става въпрос за нещо особено важно и попита:

— Какво ви се е случило тогава?

— Изиграха ми лош номер. Вярно, че никога не говоря за това, и не е необходимо никой да го знае, но пред приятели човек може да бъде и по-откровен. Знаете ли, учителят по естествена история ми имаше зъб, защото все го питах за такива неща, на които дори и учените не могат да отговорят.

— Тъй, тъй! — рече провлечено Шварц, напълно убеден, че ще чуе нещо извънредно интересно.

— Да, тъй беше. И той само изчакваше удобен случай здравата да ме натопи. После дойде изпитът. Сложих си нов колосан нагръдник и пъстра вратовръзка, защото си въобразявах, че тъй отговорите ми едва ли не сами ще ми идват в главата. Изпитваха ни един по един и когато ми дойде редът, аз станах от мястото си и мислех, че учителят ще ми зададе кой знае какъв въпрос.

— Моля, продължавайте!

— Да, ще продължа! И сега следва клопката, в която се хванах. Какво мислите ме попита?

— Не мога да отгатна.

— Не можете, защото и самият аз не бях в състояние да се досетя. Поиска да му кажа защо птиците имали пера.

Сивия разказваше историята си толкова сериозно, сякаш ставаше въпрос за някое важно държавно дело. Ето защо при последните му думи Шварц се почувства страшно разочарован. Така да се каже той не знаеше дали да се смее или да плаче, ала все пак сметна за свое задължение да се осведоми:

— И какво му отговорихте?

— Отначало изобщо не обелих нито дума.

— Ако бях на ваше място, същото щеше да се случи и с мен.

— Нали! Вие сте човек, който напълно ме разбира. Опулих очи и зяпнах с уста, та дано така ми хрумне верният отговор, а след това…

Тук той бе прекъснат, защото се почука и в каютата влезе Бащата на единайсетте косъма, който не удостои Сивия дори с поглед и се обърна към Шварц, за да му съобщи нещо. Можеше да го направи и на арабски език, но тъй като Пфотенхауер беше казал, че немският му пет пари не струва, дребосъкът нарочно си послужи тъкмо с този език, та така окончателно да срази безсрамния хулител.

— Аз извести посещение идващото!

— Кой ще дойде? — попита Шварц.

— Туй съм лейтенант на сериба, тукашната.

— Аха! Тук ли е вече?

— Още не съвсем напълно. Той идвал зад гръб моят.

— Ти горе на брега ли беше?

— Да. Аз съм бил отишъл нагоре, щото долу седяла личност нелюбезната!

При тези думи той хвърли на Сивия унищожителен поглед.

— И после лейтенантът те е попитал за мен, така ли?

— Той поискал знаят дали вие останал на кораб тоз тукашния или настанил в сериба. Имал намерение, приятелското, поканил вас на гощавка, вечерната. Той препратил мен насам, за да разправил за негов идване, скорошното.

— Добре! Щом дойде, ще му отвориш вратата.

— Туй ще станел с удоволствие, най-голямото!

Той се поклони и се обърна да си върви, но после пак се извъртя, направи две крачки към Шварц и го попита:

— Вий опознал сте всички способности, моите. Моля мен дали препоръка, най-истинната.

— За какво?

— За латински моят.

— За твоите нужди той е повече от задоволителен.

— Аз казал благодарности, най-големите!

Дребосъкът хвърли отстрани победоносен поглед към Сивия и продължи:

— И още една оценка за мой език, германския. Как изразил съм аз на тоз същия? С незнание, плачевното, или с лекота, изключителната?

— Аз разбирам твоя немски напълно и много лесно.

— Добре! Друго не искал нищо да съм чул. Вий сме спасител благороден на голямата чест, моята! Лицето, враждебното, е обърнато в бягство, позорното!

Той енергично се завъртя на пети, с гордо вдигната глава мина толкова близо покрай Сивия, че едва не го настъпи по краката и излезе навън. Но само секунда след като вратата се затвори зад гърба му, словакът отново рязко я отвори и викна в каютата:

— Идват вече командир на сериба, лейтенантският!

С дълбоки поклони възрастният заместник на командващия влезе в помещението. Той беше научил от своите хора, че пристигналият кораб е дахабийе на вицекраля. Следователно дошлият на борда му командир сигурно бе някой много знатен чиновник, на когото лейтенантът непременно трябваше да направи посещение на учтивост.