Според визитната картичка, която ми беше дал след погребението, домът на Харолд Дейвидс се намираше в противоположния край на града. За разлика от квартала на родителите ми — с кривите му улички и хълмистата местност, тук къщите бяха разположени в правилни редици и между тях имаше големи разстояния, заети от добре поддържани дворове.
На верандата светеше, във вътрешността на къщата също се виждаше светлина. На улицата бе спряна кола като тази на Дейвидс. Останахме в нашата известно време, за да се уверим, че не са ни проследили, след това слязохме.
Позвъних на вратата. Никой не се появи. Нормално.
— По дяволите. Сега какво?
— Обади му се — предложи Боби, докато оглеждаше улицата.
Извадих мобилния си телефон и набрах служебния номер на Дейвидс. После пробвах домашния му, в случай че е изключил звъна или не го е чул. Чухме звъна поне на два телефона на различни етажи в сградата, но след осем позвънявания се включи телефонният секретар. В записаното съобщение се казваше служебният му номер, но не се споменаваше никакъв мобилен телефон.
— Не можем да киснем тук — отбелязах. — В такъв квартал някой съсед ще извика ченгетата.
Боби натисна дръжката. Вратата беше заключена. Той бръкна в джоба си и извади малък инструмент. Понечих да възразя, но се отказах. Нямаше къде другаде да отидем. Той тъкмо насочваше инструмента към ключалката, когато отвътре се чу щракване. Подскочихме.
Вратата се открехна. През пролуката се показа лицето на Харолд Дейвидс.
— Харолд.
— Уорд? Ти ли си? — Той отвори вратата малко по-широко; изглеждаше ужасно разтревожен. — Боже мили! Какво е станало с него?
— Ранен е.
— Ранен? От кого?
— От лошите. Виж, знам, че не това имаше предвид, когато ми каза, че мога да ти се обадя, ако имам нужда от нещо, но сме загазили много. И нямам към кого да се обърна.
— Уорд. Аз…
— Моля те. Ако не за мен, направи го за татко.
Къщата му беше доста по-малка от дома на родителите ми, но само коридорът съдържаше три пъти повече неща. Списания, произведения на изкуството, книги върху малка орехова ракла, направена сякаш точно за тази цел. Отнякъде звучеше нежна класическа музика. Вероятно Бах.
— Право напред — каза Дейвидс. — И внимателно с килима. От вас капе кръв.
По стените на хола имаше репродукции на картини, никоя от които не ми беше позната. Осветлението бе слабо. Нямаше телевизор, само малка и скъпа уредба, от която се чуваше музиката. Имаше старо пиано, покрито със снимки, едни в рамки, други — просто подпрени. Пред дивана беше постлан шарен килим, малко разръфан по краищата.
— Ще донеса кърпа — каза Дейвидс; подвоуми се на прага, сетне изчезна.
Докато го нямаше, Боби остана в средата на стаята; вдигна ръката си, за да не капе кръв по пода. Огледах се. Вещите на другите хора са толкова странно нещо. Особено на старите хора. Спомням си как веднъж по някакво спонтанно хрумване купих на баща си стара сметачна машинка за Коледа. Видях я в един антикварен магазин, реших, че ще му хареса, и я взех. Когато я разопакова, той се втренчи в мен и ми благодари със странен глас. Казах му, че това явно не е най-вълнуващият подарък, който е получавал. Без да пророни дума, той ме заведе в кабинета си и отвори едно чекмедже. Там, под събирани с години химикалки и моливи, лежеше стара сметачна машинка. Беше дори същият модел. Животът на Дейвидс бе като пазар на вехтории. Това, което за баща ми е било модерно, за мен беше старо. Ние не можем да разберем хората, събирали с десетилетия различни вещи. Мислиш си, че са до теб, а те се оказват невъобразимо далече.
Дейвидс се върна с една кърпа и Боби я уви около ръката си. След това адвокатът се настани в едно кресло и се втренчи в пода. Изглеждаше уморен и блед, много по-стар, отколкото при предишната ни среща. На бледата светлина бръчките му изглеждаха още по-дълбоко врязани.
— Разкажи ми какво стана, Уорд. Не мога да ти обещая голяма помощ. Моята специалност са сделките, не престрелките.
Той прокара пръсти през косата си и ме погледна. В този момент нещо ми прищрака.
Обърнах се, взрях се в пианото, сетне в Дейвидс.
— Какво гледаш, Уорд?
Отворих уста, но не успях да продумам. Отново я затворих.
— Какво има? Какво сте направили?
Изборът му на думи, макар и напълно случаен, ме убеди окончателно.
Накрая успях да проговоря:
— Откога се познаваш с родителите ми?
— От 1995-а — отвърна той, без да се замисля. — Годината, когато дойдоха тук.
— А преди това?
— Не. Как бих могъл?
— Може да сте се срещнали някъде. Някак си. Пътищата на хората често се пресичат.
Той отново сведе поглед към пода.
— Странни работи приказваш, Уорд.
— От колко време живееш в Дайърсбърг?
— Откакто съм роден, както предполагам, че знаеш.
— И името Мързеливия Ед не ти говори нищо, така ли?
— Не — отвърна той, без да вдига поглед, но в гласа му не личеше никакво колебание, никаква несигурност. — Странно име, ако питаш мен.
Боби ме загледа изпитателно.
— Тъжна история — рекох. — Никога не съм знаел фамилното му име. Беше ми известен просто като Мързеливия. Не е много подходящо за надгробна плоча, но сега, след като е мъртъв, може би няма значение.