Избраниците

— Без жените и децата. И не сме искали да ги убиваме. Простреляхме обаче всички мъже. В крака. Или в рамото. Или в топките. Зависи.

— Не ги обвинявам — рекох; не бях сигурен дали наистина го мисля. — Ако това, което казваш, е вярно, не мога да ги обвинявам.

— О, вярно беше. Убедих се с очите си. Последният мъж, когото намерихме, бе онзи, който заплашил майка ти с ножа. Тогава си дадохме сметка, че това не е някаква самодейна група, а цяла организация. Родителите ти откриха този мъж сам в едната барака. И баща ти, великият Дон Хопкинс, допря пистолета си в главата му и го застреля.

Опитах да си представя онази нощ и баща си, докато застрелва човек, и си дадох сметка, че никога не съм го познавал истински. Имах усещането, че очите ми издават всичките ми чувства.

— Тогава чули някакъв звук от другата стая в бараката и Пип отишла да провери. Жената на убития го била изоставила или той я бил убил. Във всеки случай децата му били там. Близнаци, на не повече от шест месеца, увити в пелени и оставени на малко легло. Сирачета. Две дечица, за каквито Пип бе мечтала цял живот. — Дейвидс поклати глава: — Поне така ми го разказаха те. Аз не съм присъствал на този момент! Може би първо са видели децата. Може би Пип ги е открила и баща ти е решил, че това е начин да компенсира всичко, което е преживяла. Може би са сметнали, че имат някакво морално право да убиват.

— Родителите ми не бяха лъжци.

— Значи си знаел?

— Те не бяха лъжци — повторих аз. — Всичко това са глупости.

— Какво стана с децата? — попита Боби.

— Занесохме ги в Хънтърс Рок. Дон и Пип ги гледаха известно време. Накрая решихме, че трябва да ги разделят. Пип страдаше много, баща ти също, но останалите сметнахме, че така просто не е безопасно. Децата не бяха единственото, което взехме от колибата на убития. Там имаше документи и книги. Някои бяха много, много стари. Те доказваха, че родителите ти са били прави. Пип и Дон смятаха, че могат да ви отгледат като нормални хора, че средата е най-важна. Тогава тази идея бе много популярна. Сега, разбира се, не е, след всичкия шум, който се вдига за човешката ДНК и така нататък. Сега се смята, че химичните вещества определят всичко.

— Децата са били разделени — намеси се Боби.

— Задържаха едното, другото бе отведено. Идеята беше, че имат по-голям шанс, ако не си влияят един на друг. А може би, Уорд, баща ти просто е искал да си направи един малък експеримент. Да види дали природата ще надделее. Не ги разбирам тези неща.

— Каква природа, Харолд? Ако наистина е станало така, защо ще се боят от природата на децата?

— Ами заради гените ви, разбира се. Защото не бяхте заразени. Толкова бяхте чисти!

— Боже мили! — изкрещях. — Не ми казвай, че и ти вярваш в тези глупости! Нима наистина мислиш… — Млъкнах. — Чакай малко. Това да не е свързано с теорията за вируса?

— Разбира се, но откъде знаеш за нея?

— Намерихме сайта на „Избраниците“.

— Как изобщо си узнал за тях?

— Татко ми беше оставил една видеокасета. Открих я случайно в къщата. На записа сте снимани всичките, макар че отначало не ви познах. Беше ми оставил и бележка. В нея казваше, че не са мъртви.

Дейвидс поклати глава и се усмихна леко:

— Този Дон! Винаги планираше в перспектива.

В усмивката му имаше привързаност, но и още нещо.

— Ако това е станало в Хънтърс Рок — поинтересува се Боби, — как сте се озовали всички тук?

— Поддържахме връзка още няколко години. Понякога си прекарвахме добре, но вече не беше същото. След известно време напуснах града. Дойдох в Дайърсбърг, за да започна на чисто. Мери ме последва след няколко години. Между нас нещата не потръгнаха, но въпреки това тя остана. Известно време нямахме връзка с останалите. Отчасти защото смятахме, че така е по-добре. Също… е, бяхме сторили някои наистина лоши неща. Струвало ни се е, че постъпваме правилно. Може би сме се заблуждавали. Заради разочарованието, че въпреки целия ни труд светът остава същият, управляван от такива хора. След време обаче никой от нас не искаше да си спомня за това. За Мери и Ед не беше толкова тежко. Те не бяха присъствали. Бяха обаче наши приятели и затова част от вината падаше и върху тях. Знаеха за случката и пазеха тайната ни.

— Баща ми и Ед се срещнаха веднъж. Преди много време. Бях там. Те се направиха, че не се познават.

— Не се изненадвам. Струва ми се, че баща ти нямаше доверие на Ед, че ще си държи устата затворена. Въпреки че той мълчеше.

— Знаеше ли, че е мъртъв?

— Не и докато не ми каза. Знаех за Мери. Не вярвах, че ще се заемат и с него. Той не беше там.

Навън мина някаква кола и Дейвидс подскочи. Изчака шума да заглъхне. Не съм виждал човек, на когото да му личи повече, че очаква някакво нещастие.

— Щом толкова сте странили един от друг, как така родителите ми са се озовали тук?