Всеки човек има свой път и се ражда два пъти. Второто раждане на Ван беше преди трийсет и пет години, когато, на десетгодишна възраст, бе зърнал една гола слугиня през прозореца. Беше се случило една пролетна сутрин и в друга страна; гледката го бе накарала да застине на място, беше го ослепила с внезапното прозрение за всички скрити тайнства на света. Баща му седеше в кабинета си и оттам се чуваше барокова музика, отмерена, точна, бодра и весела. Ван остана неподвижен за миг, потънал в блаженство. Много хора биха изпитали същото, без това да промени коренно живота им, но след този случай Чарлс стана съвсем друго момче. Започна да шпионира нарочно, да гледа списания и видеокасети, да пътува до тайни места в Хонконг, а после в Лос Анджелис. За много хора това би било достатъчно, повече от достатъчно. Грехът не беше в гледането, нито в желанието. Той бе в нуждата от него, нужда, преди още да знаеш, че съществува — толкова силна, че ако не съществуваше, той щеше да го създаде. Да обвиняваш порнографията, е все едно да отричаш оръжието. Пистолетът не може да дръпне сам спусъка си. За това е нужна човешка ръка. При порнографията човешкият разум е тази ръка, с тънки пръсти, търсещи неповторимо усещане. И както пръстите се покриват с мазоли, така се притъпяват и другите ни сетива. Човек започва да се стреми към нещо по-горещо, по-остро, по-възбуждащо, за да постигне същия ефект. И така в един момент стига толкова далеч в греха си, че вече нищо друго няма значение.
През последната седмица Ван се беше замислил за дъщерята на Майкъл Бекър само веднъж — с надеждата колегата му да преодолее по-скоро загубата и да се върне в студиото, защото наистина трябваше да променят „Мистерии“. Първоначалният сценарий беше смешен, макар че Бекър имаше някои интересни виждания, работеше усилено и идеите му не бяха лоши. Идеи, приемливи за широката публика. Ван имаше своя версия за сериала, беше я написал за забавление. Никой обаче нямаше да се съгласи да я излъчи.
Нищо негово не беше приемливо за обществото. Нищо от онова, което би направил с истинско удоволствие и отдаденост. А без тези две неща животът няма смисъл. Без спомена и наследството от онази пролетна утрин, от нежната музика и звука от близкия фонтан за него не оставаше нищо.
Докато Занд палеше цигара, Ван влезе в кабинета си. Първоначалният шок отминаваше и ребрата започнаха да го болят зверски. Той набра телефонен номер и предупреди един приятел, че някой почти е разгадал правилата на играта им и вероятно скоро ще ги разбере напълно.
Сетне се отпусна в креслото си. Хулио не се виждаше никъде, макар че посетителите отдавна си бяха отишли. Само за миг Ван си помисли, че би било добре някой да се застои по-дълго в живота му, не всички да са минувачи. Момчето вероятно бе прескочило оградата в задната част на имението, за да започне на чисто другаде. Беше изчезнало като вчерашна усмивка.
Ван отключи средното чекмедже на бюрото и извади револвера си. Ръкохватката бе изработена по поръчка от черешово дърво.
Беше красив. Поне това му оставаше.
31.
В осем и четирийсет и пет на следващата сутрин чакахме в колата на улицата пред „Лелиното килерче“. Беше студено и от два часа валеше мокър сняг; небето бе покрито с тъмни облаци. Бях си купил кутия цигари и ги пушех една след друга. Боби не коментираше. Седеше с пистолет в скута и се взираше напред.
— Кога ще пристигнат?
— Няма гаранция, че изобщо ще дойдат. Може само тя да се появи.
— Ченге без значка и жена. Мамка му. Ние сме непобедими. Можем да нападнем Ирак.
— Няма към кой друг да се обърнем, Боби.
На улицата се появи някаква безлична кола. Вгледахме се внимателно в нея, но зад волана седеше жена на средна възраст и изобщо не ни обърна внимание. Чакахме пред кантората от осем часа. Бяхме много изнервени. Никой от двама ни не беше спал добре.
— Ето — рече накрая Боби и посочи към другата страна на улицата. — Хилав мъж с червена коса. Този ли е?
Изчакахме Чип да влезе в кантората и слязохме от колата. Оставих вратите отключени. Улицата беше почти празна. Времето не беше много подходящо за разходки, а основното движение минаваше през друга част на града.
Отворих широко вратата на „Фарлинг риалти“ и влязох, Боби ме последва. Чип беше в кабинета си.
В чакалнята имаше четири бюра. Двете отдясно бяха свободни. На другите седяха две жени около четирийсетте с изпипани фризури и стегнати костюми, едната със зелен, другата с червен. И двете ни изгледаха с очакване, готови да ни продадат жилището на мечтите ни.
— Търсим Чип — казах аз.
Едната жена стана и измънка:
— Господин Фарлинг сега ще дойде. Желаете ли кафе, докато чакате?
— Господин Хопкинс няма да остане.
Чип стоеше на вратата на кабинета си. На бузата и челото му имаше избледняла синина.
— Всъщност мисля, че ще си тръгне веднага — добави.
— Точно това смятахме да направим, Чип, а ти идваш с нас. Отиваме в „Палатите“ и имаме нужда някой да ни вкара. И тъй като ти си единственият агент, който продава собствеността им, нямаме друг избор. Можеш да дойдеш доброволно или да те извлечем за гушата.