Юлиан

Евтропий, началник на канцеларията,

до Либаний, квестор на Антиохия

Августът прочете писмото ти с вниманието, дължимо към всичко, написано от теб. Той ми нареди да ти съобщя, че засега не ще бъде възможно да се издаде биография на покойния август Юлиан.

Споменаваш името на владиката Мелеций. Той умря от удар по време на едно заседание на Вселенския събор миналата седмица. Останките му вече са на път към Антиохия, където ще се извърши погребението. Аз обаче съм упълномощен да ти съобщя, че преди смъртта си владиката помоли императора да признае за твой законен наследник сина ти Кимон. Августът с радост се съгласи да удовлетвори тази молба на светия човек. Службата ми сега изготвя книжата и те ще бъдат съответно изпратени на комита на Изтока, който на свой ред ще ги препрати на управителя на Сирия. Тогава ти ще бъдеш официално уведомен за припознаването.

Няма да бъде неуместно, квесторе, ако изпратиш на августа пълно събрание от съчиненията си. Той сигурно ще ги оцени.

Либаний към себе си:

Току-що се върнах от погребението на владиката Мелеций, което се състоя в Златната църква на острова. Вероятно нямаше да мога да премина през тълпата, ако синът ми Кимон не беше с мен. Цяла Антиохия, изглежда, беше дошла да се сбогува със своя владика. Както винаги хората ме познаха и направиха път да мине носилката ми. Мнозина подхвърляха незлобливи забележки за „езичниците“ (новоизковано презрително наименование на елинистите), които ходят на черква, но аз се престорих, че не ги чувам. Щом влязохме под нартиката, Кимон ми помогна да изляза от носилката. Напоследък страдам от подагра не само в десния крак, но и в левия. Ако не ми помогне някой, едва-едва куцукам, въпреки че се подпирам с бастун и патерица. За щастие Кимон, моят отличен син, успя да ме вкара благополучно в църквата. Успя също да ме настани на един от столовете, запазени за свитата на управителя (християните стоят прави по време на богослужението и само най-знатните сановници могат да седнат).

Разбира се, нищо не видях. Различавам тъмно и светло, но не много. Донякъде още виждам с ъгъла на лявото си око и ако държа главата си изкривена под известен ъгъл, виждам достатъчно добре и мога да почета известно време; но това ми струва толкова голямо усилие, че предпочитам да прекарам дните си сред мътния подводен свят на слепите. Впечатлението ми от вътрешността на църквата бяха бледи кръгове (лицата) и тъмни колони (траурните наметала). Въздухът беше напоен с мирис на тамян и неизбежния тежък дъх на струпани хора в горещ летен ден.

Четоха се молитви, държаха се слова; но по време на службата умът ми беше другаде. Не можех да мисля за друго освен за онова рязко писмо от двореца. Не ми разрешаваха да издам ръкописа. Дори припознаването на сина ми Кимон не смекчи този жесток удар.

Седях в задушната осмоъгълна църква — олтарът от лявата ми страна и високият мраморен амвон от дясната — и изведнъж гласът на свещеника се натрапи на съзнанието ми. Както повечето слепи или почти слепи хора, аз съм особено чувствителен към гласовете на хората. Някои ми доставят радост, други (дори гласове на приятели) ме натъжават. С удоволствие забелязах, че този глас беше дълбок и плътен и в него имаше онази нотка на настойчивост и нетърпение, която винаги ми се е струвала толкова затрогваща. В момента държеше похвално слово за Мелеций. Слушах внимателно. Думите бяха изящно подбрани, изреченията изкусно построени, съдържанието — банално. Когато свещеникът завърши, аз се обърнах към Кимон и прошепнах:

— Кой беше това?

— Йоан Златоуст, новият дякон, назначен преди една седмица от Мелеций. Ти го познаваш.

— Познавам ли го?