Юлиан

Задоволих се с обществото на Анатолий (който беше доста забавен, особено с неуспехите си като началник на протокола), Фосфорий, който е прекрасен човек, и с Амиан Марцелин, с когото се бях запознал в твоя дом в Антиохия. Той много ми хареса. Каза ми, че за пръв път сме се срещнали в Реми, където служел в един от легионите на Урсицин, но аз за съжаление не си спомням за тази наша среща. Както ти е известно, Амиан сега пише история на Рим, която възнамерява да доведе до наши дни. Смел човек! Преди няколко години ми изпрати надписан екземпляр на първите десет глави на историята си, написана на латински език! Защо е решил да пише на този език, нямам представа. Впрочем той е от Антиохия, нали? Останал съм с впечатлението, че произлиза от добро гръцко семейство. Но като си припомня миналото, си давам сметка, че открай време беше малко романофил. Прекарваше по-голямата част от времето си с европейските офицери и не харесваше особено азиатците. Като историк той нарочно подражава по-скоро на Тит Ливий и Тацит, отколкото на Херодот и Тукидит, доказвайки с това, че всеки си има свой вкус. Напоследък ми писа, че понастоящем живее в Рим, където, макар литературният свят да му се вижда неимоверно безплоден и претенциозен, възнамерява да си създаде име. Желая му успех. Прочетох малко от историята му, изглежда, пише латински свободно, така че може би правилно се е насочил. Но колко е странно и отживяло да искаш да бъдеш римски историк. Той ми съобщи, че редовно си пишете. Така че навярно двамата ще обедините силите си, когато дойде време да се издаде Юлиановото съчинение.

През нощта на 22 април Ормизда тъкмо се готвел да тръгне на разузнаване, когато за малко не попаднал в засада, устроена от една персийска кохорта. Никой не знае как персийците са научили точния час, в който Ормизда е щял да напусне лагера, но безспорно са го знаели. Това, което спасило Ормизда, била неочакваната дълбочина на реката точно на това място. Врагът не могъл да прегази придошлата от дъждовете река.

„Предупреждение.“ Не знам какво е имал предвид Юлиан. Възможно е някой шпионин да е предупредил Ормизда в последния момент. Или пък Юлиан е бил предупреден за някакъв заговор срещу самия него.

„Персийската войска ще се събере нощес.“ На следващата заран (23 април) най-после видяхме персийска войска. На една миля разстояние от нашия лагер се бяха събрали няколко хиляди конници и стрелци. В утринната светлина блестящите им плетени ризници караха очите ни да сълзят. Предвождаше ги великият везир. Той е вторият човек след великия цар, по чин някъде между цезар и преториански префект. Към войската на везира се бе присъединил един отряд асанатски сарацини, племе, известно със своята жестокост.

В два часа Юлиан нападна неприятеля. След дълго маневриране пехотата му се доближи на няколко десетки крачки от персийските стрелци. Преди последните да могат да изстрелят стрелите си, той даде заповед за нападение. Тази маневра така изненада персийците, че те не успяха да попречат на нашата пехота да разбие техните стрелци. С щитовете си пехотинците блъскаха персийските стрелци и те не можеха да се прицелят. Най-после се огънаха и побягнаха. Ние спечелихме битката.

Юлиан ликуваше.

— Сега нашите войници знаят, че персийците са хора като нас!

Със зачервено лице, с пурпурен плащ, изцапан с чужда кръв, със светнали от възбуда очи, той изглеждаше като бог на войната.

— Хайде, идвайте! — викна той на Максим и философите, които сега пристигаха на полесражението. — Елате да видим стените на Мацепракта!

Никой от нас не разбра какво искаше да каже, докато не ни заведе до едно изоставено село близо до бойното поле. Там видяхме останки от древна стена. Юлиан отвори една книга.

— Това е — каза той — част от първоначалната асирийска стена. Ксенофонт я е видял, когато бил тук преди 764 години.

Щастливо възбуден, нашият победоносен пълководец се покатери на камъните и зачете на висок глас откъс от Ксенофонтовия „Анабазис“. Всички послушно погледнахме стената, останала от онова далечно минало, но след възбудата (и страха) от битката никому ме беше до разглеждане на забележителности. Най-после Юлиан ни поведе обратно към реката.

На края на нашия стан един легион от императорската стража се беше събрал около една скала, от която техният трибун — висок, мускулест, рус мъж — им държеше реч.

— … боите се от персийците! Казвате, че не са хора като нас, а демони! Недейте отрича! Чувал съм ви да си шепнете нощем като деца, които се плашат от тъмното.

Гласът на трибуна беше силен. Лицето му бе румено, а очите — какви други можеха да бъдат? — сини. Ние тъмнооките хора загубихме света и сега го владеят онези, с очи като лед. Той говореше с лек германски акцент.

— Но сега видяхте тези демони отблизо. Победихте ги на бойното поле. Толкова ли бяха свирепи? Толкова ли бяха грамадни? Толкова ли бяха страшни?