Юлиан

Приск: Разбира се, че не вярвам. Уверен съм, че ако боговете (които вероятно не съществуват) желаят да ни кажат нещо, ще изберат по-добър пратеник от черния дроб на някой бик или смъртта на един жрец по време на религиозна церемония. Но що се касаеше за поличби, Юлиан беше направо луд. От друга страна, макар че не вярвам на тези знамения, аз бях поразен от броя на нещастията, за които се съобщи по онова време. Между тях бяха: второто земетресение в Никомедия; пожарът в юдейския храм; пожарът в храма на Аполон. И като че ли не стигаха тези лоши предвещания, Юлиан взе, та изпрати да се допитат до Сибилинските книги. А те, както всекиму е известно, са торба с късмети: стари пословици и безсмислени епитети, голяма част от тях съчинени в моменти на опасност. Но независимо от това дали са измама или не, те недвусмислено дадоха един съвет: тази година не напущай пределите на империята. Не го чух да дава някакво друго тълкуване на това послание. Сам не зная защо отбелязвам всичко това. Не вярвам в такива неща, но важното е, че Юлиан вярваше, и затова те бяха от значение. Верни или не, тези предзнаменования определяха действията му.

Още една от тези глупави поличби: в деня, когато Юлиан се отправи за Персия, Константинопол бе разтърсен от трусове. Предупредих Максим, че ако каже на Юлиан за земетресението, ще го убия. Доколното зная, той не му е споменал нито дума.

Юлиан Август

Към края на февруари привърших плановете за персийския поход. Уведомих легионите, че ще потеглим на изток през първата седмица на март. Също така писах в Тарс, за да съобщя на управителя, че възнамерявам да зимувам там и че няма да се връщам в Антиохия. Частното ми писмо до управителя веднага стана известно на антиохийския сенат, който вече се разкайваше за държанието си спрямо мен. Питаха ме дали няма да преразгледам решението си. Нямах намерение да променям плановете си. И така, продължих приготовленията си за заминаване; бях в добро разположение на духа и единствено съжалявах, че Орибазий внезапно заболя от треска, поради което не можеше да ме придружи. Това действително беше голям удар за мен. Но ще го видя по-късно в Тарс.

Един ден преди да замина, се срещнах за последен път с Либаний. Запознанството ми с този мъдър човек беше може би единственото приятно нещо, което преживях в този ужасен град. Поради подаграта си той те можа да присъствува на вечерята, на която бях поканил някои приятели. Но на следния ден се чувствуваше по-добре и ме посети, когато се упражнявах на манежа.

Беше първият истински пролетен ден. Въздухът беше топъл, небето белезникавосиньо; първите дребни, но ярки цветя се показваха измежду тревата. Упражнявах се с Аринтей в бой с меч. Бяхме почнали облечени в топли зимни дрехи, но когато Либаний дойде, вече се бяхме разсъблекли и се потяхме обилно на слънцето.

Либаний седеше с благо изражение на едно столче, докато мечовете ни звънтяха по щитовете. Аринтей има тяло на бог и е много пъргав, но в ръцете съм по-силен от него, така че сме равностойни противници. Пък и може ли един военачалник да победи императора, дори във военно упражнение!

Накрая Аринтей се спусна напред със силен вик и удари щита ми така ожесточено, че аз се олюлях. Той тъкмо се нахвърляше върху ми с тъпия си учебен меч, когато величествено вдигнах ръка и казах:

— Трябва да приемем квестора Либаний.

— Както винаги, когато почна да надвивам — рече Аринтей, като подхвърли меча и щита си на близкия войник. След това, както беше само по долни гащи, тръгна бавно към казармата.

— Младият Алкивиад — рече Либаний, като се възхищаваше на мускулестата му фигура.

Силно задъхан, аз се завих с един плащ.

— Нека се надяваме — рекох, — че няма да стане изменник както истинският Алкивиад.

Седнах на сгъваемия стол. Известно време и двамата мълчахме. Разбрах, че Либаний иска да ми каже нещо насаме и дадох знак на стражите да се отдръпнат в другия край на манежа.

Либаний беше необичайно развълнуван. За да го успокоя, му зададох въпрос из областта на философията. Той ми отговори и така постепенно си възвърна самообладанието. Все пак доста, време мина, преди да се осмели да каже:

— Августе, аз имам син. Петгодишно момче. Майка му… — Той спря смутен.

— Е робиня, така ли?

— Освободена робиня. По-рано ми беше робиня.

Забавна ми бе тази проява на жизненост у човек, за когото смятах, че отдавна е забравил за такива неща. Впрочем по времето, когато е преподавал в Константинопол, той си спечелил твърде лошо име. Ако се вярва на неговите завистливи съперници, имал доста истории с млади момичета от добри семейства (и с момчета също). Аз самият не зная дали да вярвам на тези слухове или не. Обикновено има известна истина в клюките, освен когато се отнасят до мен!

— Според закона това дете — казва се Кимон, — разбира се, не може да бъде мой наследник. Досега съм се грижил за него, но когато умра, той ще остане без нищо, едва ли не в положението на роб. Дори би могъл да бъде продаден като роб, ако никой не го покровителствува.

— Искаш да го призная за твой законен наследник?