Юлиан

Знаменателно е също, че този култ на смъртта пуща корени сега, когато варварите се трупат по границите ни. Напълно логично ще бъде, ако нашият свят рухне (а аз съм уверен, че такава ще бъде неговата участ), наследниците на онези, които създадоха тази великолепна цивилизация и това велико изкуство, накрая да живеят без изкуство, да почитат един мъртвец и да презират живота заради неизвестната вечност отвъд черната врата. Какво многословие. Държах си една кратка реч, а трябваше да се придържам към това, за което сега пиша: престоя на Юлиан в Антиохия.

Хората намираха Юлиановите непрестанни жертвоприношения за смешно разсипничество. Но не беше само това: те се тревожеха от присъствието на галските войници, които се тълпяха при всяко принасяне на жертви, като се преструваха, че почитат боговете. В действителност те чакаха да завърши церемонията и да почне банкетът с печеното месо. Щом Юлиан напуснеше храма, войниците се нахвърляха лакомо върху жертвените животни и се наливаха с вино така, че не можеха да се държат на крака. Всеки път, когато носеха като труп някой пиян легионер по улиците, хората казваха: „Императорът пак се е молил.“

Това не издигна много елинската религия в очите на антиохийците, които са така изтънчени в пороците си, че никога не се напиват и особено презират онези, които се отдават на пиянство.

Процесите на заподозрените в подпалването на Аполоновия храм също настроиха града срещу Юлиан. Като квестор аз проучих въпроса по-щателно от всеки друг. Юлиан беше напълно убеден, че християните са запалили храма, но в този един-единствен случай те навярно не бяха виновни. Години след това говорих с така наречения жрец на Аполон и той ми каза онова, което не бе казал пред следствената комисия.

На 22 октомври, малко след като Юлиан излязъл от храма, пристигнал философът Асклепиад, който се надявал да завари императора там. Като видял, че Юлиан си е вече отишъл, Асклепиад влязъл вътре, за да направи дарение на храма — поставил сребърна статуйка на богинята Целестис в краката на статуята на Аполон, зад дървената ограда. Освен това запалил няколко вощеници и ги наредил около статуята. После тръгнал. Това било при залез-слънце. Малко преди полунощ искри от догарящите свещи запалили дървения парапет. Времето беше сухо, нощта ветровита, кедровото дърво старо. Храмът изгорял. Ако онзи глупак беше казал това на Юлиан, преди да бяха извършени арестите, нищо нямаше да се случи, но той се боял от императора елинист толкова, колкото и от християните.

Цялата история беше много тъжна. За щастие не се проля кръв. Християните не пострадаха; само дето Юлиан затвори църквата им. По-късно няколко владици от Антиохия отишли при Юлиан да му се оплачат, че тази мярка им създава големи неудобства. Той им отговорил не без хумор: „Но вие трябва да понасяте тези преследвания търпеливо. Трябва да обърнете и другата буза — така ви заповядва вашият бог.“

Юлиан Август

Късно през есента на едно публично място голяма тълпа почна да се оплаква пред мен, че всичко било в изобилие, но цените били твърде високи. Това явно беше обвинение, отправено към богатите антиохийци, които заради по-големи печалби са готови на всичко, дори и да уморят от глад съгражданите си. Само преди седем години те се възползували от подобна оскъдица и народът се разбунтувал. Загинали хора, нанесени били големи щети. Би трябвало да се очаква, че сенаторите са извлекли поука от тези събития, но те не бяха се погрижили за нищо.

На другия ден след демонстрацията свиках първенците на града. Преди събранието Феликс ми даде накратко някои сведения. Седяхме с него в празната съвещателна зала и пред нас на масата бяха натрупани куп книжа. Една бронзова статуя на Диоклециан ни гледаше надменно от високия си пиедестал. Да разрешава такива въпроси, било негово любимо занимание. Аз пък никак не ги обичам.