Юлиан

Признавам, по това време дори аз намирах, че Юлиан прекалява. Веднъж принесе в жертва хиляда птици — мога да си представя какво е струвало това! След туй принесе в жертва на Зевс сто бика. После четиристотин крави на Кибела. И това беше една особено скандална церемония. В последните години обредите на Кибела не се извършваха публично, тъй като включват някои церемонии, които са в разрез с общоприетата нравственост. Но Юлиан реши церемонията да се извърши на открито. Всички бяха възмутени от обредното бичуване на стоте младежи от жриците. Още по-лошо бе това, че младежите се бяха съгласили да участвуват в церемониите не защото вярваха, а защото желаеха да спечелят благоволението на императора, докато почти всички жрици бяха наскоро посветени в тайнствата. Неколцина младежи сериозно пострадаха, а известен брой жрици припаднаха при вида на толкова много кръв. Последните обреди представляваха някакви объркани гнусотии.

Но Юлиан упорито продължаваше да държи на този култ, като твърдеше, че колкото и да ни смущават някои от тези обреди, всеки един от тях бил частица от непрестанния стремеж на човешкия род да умилостиви боговете. Всяка древна церемония имала свой скрит смисъл и въздействие. Единствената грешка на Юлиан според мен беше неговото прекомерно бързане. Той искаше да възстанови всичко наведнъж. Само за няколко месеца трябваше да се върнем към времето на Октавиан Август. Уверен съм, че ако имаше повече години на разположение, той щеше да възстанови старите култове. Народът жадува за тях. Християните не му предлагат достатъчно, макар че, трябва да отбележа, те са възмутително дръзки в пригаждането на нашите най-свещени обреди и празненства към техния култ. А това е съвсем сигурен белег, че тяхната вяра е лъжлива, създадена от човек, временна, а не възникнала по естествен път от вечността.

Още от самото начало християните се опитвали да освободят човека от страха пред смъртта. При все това те все още не са намерили начин да събудят у нас онова, което се стреми към приобщаване с единния бог. Чрез нашите тайнства човек се слива с божественото, затова християните ни завиждат за тях и мразят самите тайнства. Напълно съм готов да призная, че християнството е един от пътищата към познанието; но то не е единственият път, както твърдят те. Ако действително беше така, защо толкова усърдно заимствуват от нас? Много ме озадачава странното им безразличие към живота на този свят и прекаленият им интерес към отвъдния свят. Разбира се, вечността е много по-голяма от краткия човешки живот, но ако живееш изцяло с мисълта за вечността, ти ограничаваш духа си и правиш злочесто ежедневието си, тъй като тогава погледът ти не се радва на този прекрасен свят, а остава прикован в тъмната врата, през която трябва да преминеш някой ден. Християните мислят за смъртта почти толкова, колкото някогашните египтяни, и все пак още не съм срещнал нито един от тях — дори собственият ми ученик и скъп приятел Василий не прави изключение, — комуто християнската вяра да е дала онова чувство на радост, на освобождение и онова чувство на сливане със сътворението и на възхищение пред създадения от бога свят, които човек изпитва, когато прекара дните и нощите на елевзинските тайнства. Ограничеността на християнските преживявания ме отблъсва, смущава ме тяхното отричане от настоящия живот за сметка на отвъдния, в чието съществуване — меко казано — никой не е напълно уверен. Най-сетне трябва да се борим срещу тях заради тяхната безочлива дързост в областта на духовното, която често ми изглежда лудост. Заявяват, че има само един път, едно откровение: тяхното. Никъде в словоизлиянията и предупрежденията им не се среща скромността или мъдростта на Платон или онзи непокварен свят от плът и дух, възпят от Омир. От самото начало у християните е имало само жалби и проклятия — това е техният стил, наследен от юдеите, на чиято обществена и умствена дисциплина човек може да се възхищава, но чийто дух е потиснат и отровен от тяхната вечна озлобеност.

Не мога да си представя нещо добро да дойде от тази религиозна система, колкото и тя да възприема и да използува за свои цели нашите обреди и елинския разум и логика. При все това вече не се съмнявам, че християнството ще надделее. Юлиан бе последната ни надежда и той си отиде преждевременно. Нещо голямо и вредно е навлязло в живота на този стар свят. Човек стоически си спомня думите на Софокъл: „И вечно ще трае този закон: нищо огромно не навлиза в живота на смъртните без проклятие.“