Юлиан

Надявах се да срещна Максим във Везонцио. Носеше се слух, че бил там и ме чакал. Но макар че накарах агентите си да търсят навсякъде, те не го намериха. Случи ми се нещо любопитно, докато обикалях сам из града и се радвах на гледките. От крепостта, която е разположена на една висока скала, се открива прекрасна гледка. Мястото е естествено защитено не само от стръмните скали, но и от реката Дубис37, която го заобикаля като крепостен ров. Сега Везонцио е малък градец, но някога е бил важен център и там има множество изоставени храмове, останки от по-добри времена. Докато стоях пред срутения храм на Зевс, видях един човек, облечен като циник. Бях така уверен, че това е Максим, че минах зад него и — както правят малките момчета — го ударих по рамото, за да го стресна. Той се обърна и за моя изненада се оказа не Максим, а един младеж, когото бях срещал в дома на Прохерезий. И двамата се изчервихме и започнахме да заекваме. Най-после той ме поздрави и каза:

— Наистина велик е онзи цезар, който си спомня другаря си от младини, смирения философ, който дири истината…

— Добре дошъл в Галия — отвърнах аз, като не дадох да се разбере, че съм се припознал. — Трябва да бъдеш гост на трапезата ми.

И така към двора ми се присъедини за няколко месеца един от най-скучните хора, които някога съм срещал. Орибазий и до ден-днешен ме закача за това. Но не ми даваше сърце да отпратя този човек. Той оставаше с нас всяка вечер и заради него не можехме да водим никакъв свестен разговор. Защо ми е толкова трудно да кажа не? Защо съм толкова стеснителен? Завиждам на тираните. А и защо разправям тази история, когато целта ми е само да разказвам за значителни събития? Защото не ми се ще да описвам душевното си състояние през онази зима във Виенна, когато подобно на Юлий Цезар бях решил да премина Алпите. Винаги съм заявявал, че действувах в самозащита, че не исках да завладея престола и че единствено желаех Констанций да ме признае за законен август на Запада. И все пак трябва да кажа, че ми се струва невъзможно да опиша какво чувствувах в действителност. Само историците могат да бъдат уверени, че знаят мотивите на действията ни! Независимо от това, целта ми е да разкажа истината, колкото и да е мъчителна за мен и дори когато ме поставя в лоша светлина.

Пристигнах във Виенна на първи октомври. Настаних се в двореца на преторианския префект. Личната ми свита вече броеше около хиляда души — мъже, жени, роби, войници. Само боговете знаят защо и как набъбва свитата на един владетел; но тя действително непрестанно се увеличава и става разорителна дори за един император. Дори за император? Особено за император.

Настаних Небридий, новия преториански префект, в старата ми вила при градската стена. Той бе достатъчно разумен, да се държи настрана и да не ми досажда.

По това време взех няколко важни решения. Съществува закон, според който образът на императора, нарисуван или изваян, трябва да бъде изложен на всички обществени места. Пред него се полагат всички клетви. Никое съдебно решение няма сила, ако не е произнесено пред образа на императора. И така вездесъщото лице на Констанций с изразителните си очи и присвита уста гледаше всички държавни чиновници в Галия, включително и мен. Още на първия ден след пристигането си във Виенна наредих собственият ми портрет като август да бъде поставен наред с неговия. Сега и двамата втренчено гледахме към съдещите се и адвокатите им. Казваха ми, че ни наричали „мъжът и жената“, тъй като аз бях с брада, а той — обръснат и отрупан със скъпоценности — имаше вид на жена.

Цялото лято Констанций ме обстрелваше с писма. Защо съм задържал Лупицин? Защо съм откраднал житото, което било предназначено за префектурата Италия. Къде са войските, които съм обещал? Къде са конете? Защо се наричам август? Нареждаше ми незабавно да се явя при него в Антиохия. Дори ми определяше каква свита ми разрешава да взема със себе си: не повече от сто войници, пет евнуси… с такова удоволствие правеше списъци. Но на всяко обвинително писмо аз отговарях вежливо, като винаги се подписвах „цезар“.