Истински пари

— Имате ли сметка при нас, г-н Диблър?

— Дасър. Сполайвисър — изстреля Диблър, който беше отклонил предложението да остави подноса си настрана и го държеше пред себе си като един вид щит.

Банката изглежда изнервяше този уличен търговец. Но това именно беше целта на банката. Това беше предназначението на всички стълбове и мраморни колони. Ролята им беше да накарат човек да се почувства неловко.

— Г-н Диблър си е открил сметка, в която е вложил пет долара — оповести Непреклон.

— Донесох една наденичка за кученцето ви — каза Диблър.

— Защо ви е нужен заем, г-н Диблър? — попита Влаго, докато Г-н Каприз душеше наденичката предпазливо.

— Искам да си разширя бизнеса, сър — обясни Диблър.

— Търгувате вече повече от тридесет години — каза Влаго.

— Дасър. Сполайвисър.

— Предполагам нашата помощ ви е нужна, за да отворите верига закусвални с името Диблър, които предлагат разнородна храна и напитки, с вашата запазена марка? — попита Влаго.

Г-н Каприз скочи от бюрото, внимателно понесъл наденичката в уста. Пусна я в ъгъла на приемната и старателно започна да придърпва килима върху нея.

Диблър стоя загледан във Влаго за момент преди да отговори.

— Дасър, щом казвате, сър, ама аз всъщност се надявах да си купя количка.

— Количка? — повтори Непреклон.

— Дасър. Знам едно място, дето мога да си намеря прилична употребявана количка с вградена фурна и всичко. Че даже и изрисувана. Куция Уоли се отказва да продава печени картофи, ’щот стреса му идвал в повече, и ще ми я продаде за петнадесет долара на ръка. Такваз възможност не е за изпускане, сър — той погледна Непреклон нервно. — Мога да ви върна парите по долар на седмица.

— В продължение на общо двадесет седмици — каза Непреклон.

— Седемнадесет — обади се Влаго.

— Но кучето се опитваше… — опита се да протестира Непреклон.

Влаго му махна да мълчи.

— Договорихме ли се, г-н Диблър?

— Дасър. Сполайвисър — отвърна Диблър. — Пък таз ваша идея за веригата никак не е лоша, благодаря. Ама аз предпочитам да съм в движение.

Г-н Непреклон отброи петнадесет долара навъсено и отвори уста, веднага щом вратата се затвори зад търговеца.

— Дори кучето отказа да…

— Но не и хората, г-н Непреклон — увери го Влаго. — И точно в това е неговият гений. Мисля че си изкарва парите предимно от горчицата, но това е човек, който може да накара хората да си мечтаят за наденички и затова винаги ще има своето място на пазара.

Последният кандидат за заем беше предхождан от двама мускулести мъжаги, които заеха позиции от двете страни на вратата, а след това от миризма, която смаза дори упоритото ухание на наденичките на Диблър. Не че беше неприятна миризма — напомняше по-скоро стари картофи и изоставени тунели. Това беше миризмата, която се получава, когато започнеш с непоносимо отвратителна воня и после търкаш здраво, макар и абсолютно безполезно, и се носеше около Хари Краля като императорска мантия.

Влаго беше впечатлен. Наричаха го Краля на Златната река, защото беше натрупал състоянието си благодарение на урината, която хората му събираха ежедневно от всяка кръчма в града. Клиентите му плащаха да я отнесе, а алхимиците, кожарите и бояджиите му плащаха да им я занесе.

Но това беше само началото. Хората на Хари Краля събираха всичко. Човек можеше да забележи количките им навсякъде, особено призори. Всеки клошар, всеки, който пресяваше отпадъците, ровеше се в боклукчийските кофи, чистеше тоалетни, всеки търговец на старо желязо, всеки… в града, работеше на практика за Хари Краля, понеже един счупен крак сериозно би затруднил човек да си върти бизнеса, а Хари беше твърд поддръжник на бизнеса.

Казваха, че ако някое куче на улицата само приклекне да си свърши работата, някой от хората на Хари вече ще е натикал лопата под задника му, защото големите кожарски ателиета плащаха по девет пенса за кофа качествена кучешка тор. Те плащаха на Хари. Градът плащаше на Хари. Всеки плащаше на Хари. А всичко, което той не успяваше да им продаде обратно в по-ароматен вариант, отиваше да попълни камарите му с компост надолу по реката, които в мразовити дни вдигаха толкова пара, че децата ги наричаха фабриката за облаци.

Освен от служителите си при вратата, Краля беше придружен и от хърбав младеж, вкопчен в своето куфарче.

— Добре сте се подредил тук — каза Хари като сядаше в стола срещу Влаго. — Много внушително. Жената все ми мели да й взема таквиз завеси. Аз съм Хари Краля, г-н Мустак. Току що вложих петдесет хиляди долара във вашата банка.

— Много ви благодаря, г-н Крал, ще се погрижим да се чувстват тук като у дома си.

— Хубаво. А сега искам да заема сто хиляди, благодаря — каза Хари и измъкна дебела пура.

— Имате ли с какво да обезпечите заема, г-н Крал? — попита Непреклон.

Хари Краля дори не го погледна. Той запали пурата си, засмука, докато тя се разгоря и посочи към касиера.

— Кой е тоя, г-н Мустак?

— Това е г-н Непреклон, нашият главен касиер — отвърна Влаго без да посмее да срещне погледа на Непреклон.

— Чиновник, значи — заключи Хари пренебрежително. — Нищо чудно, че задава дребнави въпроси.

Той се наведе напред.