Истински пари

— Вижте, аз попрочетох едно-друго. Банките секат монети, които претендират да имат стойност четири пъти по-голяма от съдържанието на злато в тях. Можем да минем и без такива глупости. Това е някаква измислена реалност. Този град е достатъчно богат сам да си бъде златно кюлче!

— Но хората ви се доверяват, без да имат никакво основание — отвърна Непреклон. — Вярват ви само защото ги разсмивате. Аз не разсмивам хората и не принадлежа към такава реалност. Нямам представа как да се усмихвам и говоря като вас, не разбирате ли? Трябва да има нещо, чиято стойност е независима от политиката и последните тенденции, стойност, която е неизменна. Нима ще поставите Ветинари на чело на моята банка? Какво ще гарантира спестяванията на хората, които ще ни дадат парите си?

— Не какво, а кой. Аз. Аз лично ще се погрижа банката да не фалира.

— Вие?

— Да.

— Ама, разбира се, Златния мъж — произнесе Непреклон ехидно. — А ако нищо друго не проработи, на молитви ли ще разчитате?

— Преди са ми помагали — отвърна Влаго кротко.

Окото на Непреклон заигра. За първи път, откакто Влаго го беше срещнал, касиерът изглеждаше… изгубен.

— Но аз не разбирам, какво очаквате от мен!

Това прозвуча почти като ридание. Влаго го потупа по рамото.

— Управлявайте банката, както сте го правил и досега. Мисля, че не е лошо да отпуснем малко заеми с всички тези пари, които хората ще внесат днес. Умеете ли добре да преценявате хората?

— Досега мислех, че умея — отвърна Непреклон. — Сега вече не съм сигурен. Сър Джошуа, уви, беше напълно лишен от тази способност. Г-жа Охол, по мое мнение, се справяше отлично.

— Дори по-добре, отколкото можете да си представите — каза Влаго. — Добре, ще изведа председателя на разходка и после… ще раздадем малко пари. Какво ще кажете?

Г-н Непреклон видимо потрепери.

Таймс излезе с ранно следобедно издание, на първа страница на което бяха публикували снимка на опашката, която се виеше пред банката. Повечето чакащи просто искаха да се включат в случващото се, каквото и да се случваше, а останалите се редяха, понеже, кой знае, опашката може да е за нещо интересно. Едно момче продаваше вестника и хората на опашката си го купуваха, за да прочетат историята, озаглавена „Огромна опашка пред банката“, което се стори на Влаго малко странно. Те нали чакаха на същата тази опашка. Нима не можеха да приемат, че нещо се случва реално, докато не прочетат за него във вестника?

— Няколко души вече изразиха желание да получат заеми, сър — обади се Непреклон зад гърба на Влаго. — Най-добре оставете на мен да се занимая с тях.

— Не, г-н Непреклон, ще се заемем с това заедно — каза Влаго като се извръщаше от прозореца. — Поканете ги в приемната на долния етаж, моля.

— Наистина мисля, че трябва да оставите това на мен, сър. Някои от кандидатите не знаят нищо за банковите операции — настоя Непреклон. — Всъщност, мисля, че повечето досега не са стъпвали в банка, освен може би, за да я ограбят.

— Вие, разбира се, ще присъствате, но аз ще вземам окончателните решения — отсече Влаго, възможно най-високопарно. — Естествено, с неоценимата помощ на председателя.

— Г-н Каприз?

— О, да.

— Значи той отлично умее да преценява хората?

— О, да.

Влаго вдигна кучето и тръгна към приемната. Усещаше как погледът на Непреклон прогаря дупка в гърба му.

Непреклон се оказа прав. Повечето хора, които се надяваха на заем, имаха предвид нещо като „два-три долара да закърпим положението до петък“. С тях се справи лесно.

Но пък имаше и други…

— Г-н Диблър, нали така? — попита Влаго.

Той отлично знаеше кой седи срещу него, но така се очаква да говори човек, седнал зад тежко бюро.

— Точно така, добри ми господине — отвърна Диблър, чието лице беше трайно застинало в настървена, плъхоподобна физиономия. — Но ако предпочитате, мога да съм някой друг.

— И произвеждате банички със свинско, наденички, плъх-на-клечка…

— Ъм, доставям ги, сър — уточни Диблър. — Понеже видите ли, аз съм доставчик.

Влаго вдигна поглед от листите пред себе си. Стюарт Себастиан Патрик Грегъри Диблър, повече имена, отколкото биха му влезли в употреба. Известен на всички като ССПГ Диблър. Той разнасяше поднос с банички и наденички и обикновено ги продаваше на хора, съсипани от алкохол, които скоро след това се оказваха съсипани от банички.

Самият Влаго също беше опитвал неговите банички със свинско и някоя и друга наденичка в хлебче, макар и да не можеше да си обясни защо. Нещо сякаш принуждаваше човек да си ги купува отново и отново. Може би имаше някаква тайна съставка или може би мозъкът просто не можеше да възприеме сигналите, подавани от вкусовите рецептори, и настояваше отново да опита тази гореща, мазна, не съвсем органична, леко хрупкава смес, която атакуваше езика. И така човек се връщаше за още една наденичка.

А имаше и такива моменти, когато всичко от което човек се нуждае, беше наденичката в хлебче на Диблър. Тъжен, но неоспорим факт. На всеки се е случвало животът да го стъпче до там, че за няколко кратки мига онази мешавица от странни мазнини и притеснителни материи е единственото му познато и близко нещо на света.