Истински пари

— Купил е билет за Куирм.

— Да, но след това вероятно е платил на кочияша да го откара до Генуа. Ще се опита да избяга възможно най-далече. Изпрати кратко семафорно съобщение до нашите хора там, ако обичаш.

— Надявам се да сте прав, сър.

— Така ли. Аз пък се надявам да греша. Добре ще ми се отрази. А. Ахаха.

— Сър?

— Виждам, че Таймс отново са отпечатали цветна първа страница. Двете страни на новата еднодоларова банкнота.

— Да, сър. Добре изглежда.

— При това в мащаб едно към едно — продължи Ветинари, все още усмихнат. — Вероятно, за да могат хората да се запознаят с вида на новите пари. Но точно в този момент, Дръмнот, убеден съм, нашите почтени граждани внимателно изрязват двете страни и ги слепват.

— Да си поговоря ли с главния редактор, сър?

— Не. Да оставим нещата да следват естествения си ход. Така ще е по-забавно.

Ветинари се отпусна назад в креслото си и затвори очи с въздишка.

— Добре, Дръмнот, вече съм готов да чуя как изглежда карикатурата днес.

Вестникът прошумоля, докато Дръмнот отваряше на съответната страница.

— Нарисували са Г-н Каприз, при това доста точно — под стола на Ветинари кучето отвори очи, когато чу името си. И господарят му отвори своите, заинтригуван.

— Нали не държи нищо в устата си?

— Не, сър — отвърна Дръмнот спокойно. — Все пак, това е Анкх-Морпоркският Таймс.

— Добре, продължавай — Ветинари пак се отпусна.

— Той е на каишка, сър, и изглежда неправдоподобно разгневен. Вие държите каишката, сър. Пред кучето, нервно сврени в ъгъла, се вижда група много дебели котки. Те всички носят цилиндри.

— Както си е обичайно за всички котки.

— Върху котките е изписана думата „Банки“ — допълни Дръмнот.

— Какъв тънък намек, само!

— Вие, от своя страна, сър, сте стиснал в ръка сноп книжни пари, а репликата ви е…

— Не ми казвай, „ТОВА НЯМА вкус на ананас“?

— Отлично, сър. Между другото, председателите на останалите градски банки изразиха желание да ги приемете, когато ви е удобно.

— Добре. Днес следобед да речем.

Ветинари се изправи и отиде до прозореца. Мъглата се разреждаше, но все още държеше града в прегръдката си.

— Г-н Мустак е много… популярен младеж, нали, Дръмнот? — попита той, загледан в сумрака.

— Да, сър — потвърди секретарят, като сгъваше вестника. — Изключително популярен.

— И много самоуверен, струва ми се.

— И аз така мисля.

— И предан?

— Хвърли се на пътя на тортичката, сър.

— Значи съобразява бързо.

— О, да.

— Мисля, че се е тревожил предимно за своето бъдеще, когато хвана онази тортичка.

— Той несъмнено отлично познава политическите течения, сър — отвърна Дръмнот и вдигна наръч папки.

— И, както казваш, е изключително популярен — промълви Ветинари, чийто силует едва се забелязваше срещу стената от мъгла.

Дръмнот замълча. Влаго не беше единственият свръх чувствителен към политическите течения.

— Несъмнено е много полезен за града — продължи Ветинари след малко. — Така че не трябва да го изпускаме. Очевидно, нужно е да остане в Кралската банка достатъчно дълго, за да я преустрои по своите виждания.

Дръмнот не отговори, а само подравни няколко папки. Едно име привлече вниманието му и той придърпа съответното досие отгоре.

— Но, разбира се, когато това приключи, той отново ще се отегчи и ще почне да поема излишни рискове за себе си и за околните…

Дръмнот се усмихна с ръка вдигната над досиетата…

— Между другото, на колко години е г-н Сбръч?

— Данъчният съветник? Над седемдесет, сър — отвърна Дръмнот и отвори досието, което тъкмо беше извадил. — Тук пише седемдесет и четири.

— Не обсъждахме ли напоследък неговата работа?

— Да, сър, миналата седмица.

— Струва ми се, че му липсва инициатива. Изглежда не успява да се приспособи към модерния нов свят. Да се обират данъкоплатците до шушка не е особено напредничав метод. Няма да възразя, ако реши да се оттегли в заслужена пенсия, разбира се, с почести.

— Разбирам сър. Кога бихте искал да вземе това решение, сър? — попита Дръмнот.

— Не е спешно — отвърна Ветинари. — Никак не е спешно.

— Мислил ли сте кой би могъл да го замести? Който и да е, няма да си спечели много приятели. Трябва да е човек със специфични умения.

— Ще го обмисля — каза Ветинари. — Сигурен съм, че все ще се намери някой.

Персоналът на банката дойде на работа рано, като се наложи да си пробива път между тълпата, която вече запълваше улиците, понеже а) това беше поредното действие в големия уличен театър на Анкх-Морпорк, и б) банката я чакаха големи проблеми, ако се окажеше, че и техните пари са изчезнали. Г-н Непреклон и г-ца Драперия обаче не се виждаха никакви.

Влаго беше в монетния двор. Хората на г-н Масур бяха, ами, бяха направили всичко по силите си. Тази фраза обикновено означава, че свършената работа е само една идея над посредственото, но, когато тези мъже правеха всичко по силите си, те надскачаха идеалното.

— Сигурен съм, че можем да отпечатаме и по-добри — извини се Масур, докато Влаго им се любуваше.

— Но те са идеални, г-н Масур!

— Нищо подобно. Но благодаря за похвалата. Дотук сме отпечатали седемдесет хиляди.

— Никак няма да са достатъчни!