Истински пари

В първия ден от остатъка от живота си, Влаго фон Мустак се събути, което беше чудесно, като се има предвид, че всеки ден множество хора нямат този шанс, но пък се събуди сам, което не беше чак толкова приятно.

Беше шест сутринта и мъглата беше толкова гъста, че из нея би трябвало да плуват крутони. Той обичаше тези моменти, тъкмо преди вчерашният ден да дойде на фокус.

Я, чакай, това не беше апартаментът, нали? Беше стаята му в сградата на пощата, която сияеше с целия лукс и удобство, обичайно свързвани с държавна служба.

Фрагмент от вчерашния ден проблесна в паметта му. О, да, Ветинари беше наредил банката да бъда затворена, докато чиновниците му прегледат всичко този път. Влаго им желаеше късмет с тайната колекция на сър Джошуа…

Г-н Каприз го нямаше и това си беше срамота. Човек не оценява ранно-утринното олигавяне докато не го изгуби. Гладис също я нямаше и това го разтревожи.

Тя не се появи докато той се обличаше и не беше оставила сутрешния Таймс на бюрото му. А костюмът му имаше нужда от гладене.

Накрая я откри да бута количка с поща в сортировъчното помещение. Синята рокля беше заменена със сива, която, по зараждащите се стандарти за големско облекло, изглеждаше доста елегантно.

— Добро утро, Гладис — поздрави той. — Дали мога да се надявам на огладен панталон?

— Ютията В Съблекалнята На Пощальоните Винаги Е Гореща, Г-н Мустак.

— О? А. Аха. Ами, ъъм… вестникът?

— Четири Копия Пристигат Всяка Сутрин В Офиса На Г-н Грош, Г-н Мустак — отвърна Гладис укорно.

— Предполагам за сандвич не може да става и…

— Чака Ме Работа, Г-н Мустак — скастри го големът.

— Знаеш ли, Гладис, не мога да не забележа, че изглеждаш някак различно.

— Да! Правя Услуга Сама На Себе Си — заяви Гладис с ярко грейнал поглед.

— Каква услуга?

— Все Още Не Съм Установила, Понеже Съм Прочела Само Десет Страници От Книгата.

— А. Четеш нова книга? Обзалагам се, че тази не е от лейди Трезве?

— Не, Понеже Тя Е Изгубила Връзка Със Съвременната Мисъл. Надсмивам Й Се Презрително.

— Никак не съм изненадан — отбеляза Влаго. — И, предполагам тази книга ти я е дала г-ца Добродуш?

— Да, Казва Се Защо Мъжете Ни Се Мотаят В Краката От Практична Присмехул — отговори Гладис настървено.

А всичко започва с най-добри намерения, помисли си Влаго. Да ги открием, да ги изкопаем, да ги освободим. Обаче идея си нямаме какво причиняваме или на кого го причиняваме.

— Гладис, виж сега, тая работа с книгите… ами, работата е там, че… Искам да кажа, само защото нещо е написано, не трябва да… имам предвид, не означава, че… Това, което се опитвам да кажа е, че всяка книга е…

Той млъкна. Те вярват в думите. Думите са им вдъхнали живот. Не мога да й кажа, че ние подхвърляме думите като жонгльори и променяме значението им, както ни харесва…

Той потупа Гладис по рамото.

— Я най-добре ги прочети всичките и сама си направи изводите.

— Това Беше Почти Неподобаващо Докосване, Г-н Мустак.

Влаго понечи да се засмее, но изразът й го спря.

— Ъм, само според мадам Присмехул, сигурен съм — отвърна той и отиде да си вземе копие на Таймс, преди да са изчезнали всичките.

Главният редактор трябва да беше преживял поредния горчиво-сладък ден. Все пак, първа страница е само една. В крайна сметка, беше сбутал всичко на нея: репликата „Струва ми се, че е ананасов“, с илюстрация, където на заден план се виждаха покритите с крем Охоли и, разбира се, речта на Пучи, предадена подробно. Беше просто велика. И беше продължила доста дълго. От гледна точка на Пучи нещата бяха съвсем ясни: тя беше права, а всички останали бяха тъпаци. Тя беше така запленена от звука на собствения си глас, че на стражниците се беше наложило да напишат обичайното си предупреждение на лист хартия и да го вдигнат пред лицето й, преди да успеят да я отведат, докато тя все още плещеше.

А някой беше успял да заснеме и момента, когато пръстенът на Козмо улови слънчевите лъчи. В болницата бяха казали, че ампутацията е била с почти хирургическа точност и вероятно му е спасила живота, макар да не им беше ясно откъде Влаго е знаел какво да прави, при положение, че познанията му по медицина се изчерпваха с убеждението, че един пръст не би трябвало да е зелен и обрасъл с гъби…

Вестникът беше изтръгнат от ръцете му.

— Какво си направил с професор Угоен? — изстреля Прелест Дивна. — Знам, че си направил нещо! Не ме лъжи!

— Нищо не съм направил! — възрази Влаго и се спря да прецени думите си. Общо взето бяха верни.

— Ходих до Отдела за посмъртни комуникации, да знаеш!

— И те какво казаха?

— Не знам, вратата беше блокирана от огромна сепия. Но ти си направил нещо, знам си аз! Изкопчил си от него тайната как да командваш големите, нали?

— Не.

Съвсем вярно. Прелест Дивна се поколеба.

— Не ти я е казал той?

— Не, поисках му само няколко преведени израза, но това за никого не е тайна.

— Ще ме послушат ли, ако аз им наредя нещо?

— Не.

Вярно към момента.

— Приемат заповеди само от мъже, нали? Обзалагам се, че е така!

— Не мисля.

Достатъчно вярно.

— Значи все пак има тайна?

— Не е точно тайна. Угоен сам ни го каза, но не знаеше, че това е ключът.

Вярно.