Иконата

Обновените комунисти, усетили, че президентската власт им се изплъзва, единодушно отхвърлиха предложението. Но Марков добре се беше подготвил.

Същата сутрин членовете на Съюза на патриотичните сили, които трепереха за собствената си сигурност, бяха „обработени“ един по един. У всички бе оставено силното впечатление, че ако подкрепят служебния президент, въпросът за снемането на депутатския им имунитет може да отпадне от дневен ред. Това означаваше, че щяха да запазят местата си в парламента.

С гласовете на Демократичния алианс и Съюза на патриотичните сили, неокомунистите бяха победени и решението беше прието.

Технически погледнато, изпълнението му съвсем не беше трудно. Местата за гласуване вече бяха определени. Трябваше само да се отпечатат сто и десет милиона нови бюлетини с един кратък и ясен въпрос и два отговора – „Да“ и „Не“.

На пети януари в малкото пристанище Виборг в Северна Русия един обикновен милиционер на име Пьотр Громов влезе в историята. Малко след изгрев слънце той стоеше на пристанището и гледаше как шведският товарен кораб „Ингрид В“ се готви да отплава за Гьотеборг.

Тъкмо се канеше да се върне в кабината си и да закуси, когато двама мъже в сини дочени якета излязоха иззад купчина дървени сандъци, и тръгнаха към мостика. Следвайки интуицията си, Громов им викна да спрат.

Те се спогледаха, размениха тихо няколко думи и хукнаха на бегом към кораба. Громов извади пистолета си и стреля предупредително във въздуха. От три години работеше на пристанището, за първи път му се налагаше да вади оръжие и това му достави страхотно удоволствие.

Двамата моряци спряха. Според документите им бяха шведи. По-младият говореше англииски. Громов знаеше няколко думи на английски, но беше работил достатъчно дълго на пристанището, за да се оправя с шведския далеч по-добре.

– Закъде сте се разбързали толкова. – обърна се той към по-възрастния мъж.

Моряците не казаха нито дума. Всъщност и двамата изобщо не разбраха какво ги пита. Той се протегна и свали дебелата кожена шапка на по-възрастния. Лицето му се стори познато. Беше го виждал и преди. Милиционерът и побягналият руснак се гледаха очи в очи. Къде беше виждал това лице? На трибуна.., пред множество екзалтирани привърженици...

– Сетих се – каза той. – Ти си Игор Комаров.

Комаров и Кузнецов бяха арестувани и докарани в Москва. Бившият лидер на Съюза на патриотичните сили веднага беше обвинен в държавна измяна и бе поставен под арест до насрочване на делото. По ирония на съдбата той бе изпратен в затвора „Лефортово“.

***

В продължение на десет дни националният дебат се вихреше по вестниците, списанията, радиочестотите и телевизионните канали на Русия. Всеки политически коментатор се чувстваше задължен да даде мнението си.

Следобед на четиринайсети януари отец Григорий Русаков свика митинг в Олимпийския стадион в Москва. Обръщението му беше предавано по всички телевизии в страната и според изчисленията на социолозите достигна до осемдесет милиона руснаци.

Посланието му беше кратко и ясно. В продължение на седемдесет години руският народ бе благославял комунизма и диалектическия материализъм и бе предаден и от двете. През последните петнайсет години беше заложил на републиканския капитализъм и виждаше надеждите си излъгани. Затова отец Григорий призова слушателите си в деня за размисъл да се върнат към Бога на техните бащи, да се обърнат към църквата и да потърсят съвет свише.

***

Чуждестранните наблюдатели отдавна бяха добили впечатлението, че след седемдесет години комунистическа индустриализация руснаците са станали една урбанизирана нация. Но предположенията им бяха погрешни. Дори и в началото на третото хилядолетие над петдесет процента от руския народ продължаваше да живее в незнайни градчета и селца, пръснати из огромната територия на страната, която се простираше от Беларус до Владивосток на близо десет хиляди километра, обхванали девет часови пояса.

В тази необятна земя се намираха стоте хиляди енории, които съставяха стоте митрополии на Руската православна църква. Всяка от тях разполагаше с по-голям или по-малък храм за нуждите на местните вярващи.

Именно в тези храмове в мразовитата утрин на шестнайсети януари се стекоха петдесет процента от жителите на Русия, и от всеки амвон местният свещеник прочете на енориашите си писмото на патриарха.

Станало впоследствие известно като Великата енциклика, то бе може би най-силното и въздействащо послание, което Алексей II някога бе отправял към народа си. Светият синод го бе приел една седмица по-рано с убедително, макар и не пълно, мнозинство.

След утринната служба руснаците излязоха от църквите и отидоха да гласуват. Поради огромните размери на страната и липсата на компютърно оборудване в селските райони бяха необходими два дни, за да се преброят гласовете. От действителните гласове резултатът бе шейсет и пет процента „за" , трийсет и пет процента – "против".