i ea1403da12425be3

бележката, като я държах далеч от погледа на Ейб. Беше малко листче, върху което

елегантният наклонен почерк беше почти невъзможен за разчитане.

Роуз,

Ако четеш това, значи нещо ужасно се е случило. Може би ме мразиш и не те

обвинявам. Искам само да повярваш, че това, което направих с указа за възрастта,беше по-добре за твоите хора от онова, което другите планираха. Има някои морои,които искат да подчинят всички дампири, независимо от волята им – дори по

принуда. Указът за възрастта забави това разногласие.

Както и да е, пиша ти, за да ти споделя тайна, с която трябва да се справиш и да

кажеш на колкото се може по-малко хора. Василиса има нужда от мястото си в

Съвета и това може да бъде уредено. Тя не е последният Драгомир – има още един,незаконното дете на Ерик Драгомир. Не знам нищо друго, но ако ти откриеш този син

или дъщеря, ще дадеш на Василиса силата, която заслужава. Независимо от

недостатъците ти и опасния ти характер, чувствам, че ти си единствената, която

може да се справи с тази задача. Не губи време: Осъществи я.

Татяна Ивашков

Гледах парчето хартия, написаното се въртеше пред очите ми, а посланието му гореше в

ума ми. Тя не е последният Драгомир – има още един.

Ако това беше истина, ако Лиса имаше полубрат или полусестра... Всичко се

променяше. Щеше да получи право на глас в Съвета. Нямаше вече да бъде сама. Ако

беше истина. Ако бележката беше от Татяна. Всеки можеше да напише името й на

листче хартия – това не го правеше истинско. Въпреки това потреперих, разтревожена

от мисълта, че съм получила писмо от мъртва жена. Ако си позволях да видя духовете

около нас, дали Татяна щеше да е там, неспокойна и отмъстителна? Не можех да се

накарам да сваля стените си и да погледна. Още не. Трябваше да има други отговори.

Амброуз ми беше дал бележката. Трябваше да го попитам... Само че вече отново се

движехме по пътеката. Един пазител ме побутна.

- Какво е това? - попита Ейб, винаги бдителен и подозрителен.

Бързо сгънах обратно бележката.

- Нищо.

От погледа, който ми хвърли, разбрах, че изобщо не ми бе повярвал. Замислих се дали

трябваше да му кажа. Това е тайна, с която трябва да се справиш и да кажеш на

колкото се може по-малко хора. Ако той беше един от тези хора, то мястото не беше

подходящо. Опитах се да го разсея и да изтрия тъпото изражение, което сигурно се

беше появило на лицето ми. Тази бележка беше голям проблем, но не колкото този,

срещу който в момента бях изправена.

- Ти ми каза, че няма да отида на съд - казах на Ейб. Предишното ми раздразнение се

завърна. - Поех голям риск с теб!

- Не беше голям риск. Тарус също нямаше да те измъкне от това.

Спокойното отношение на Ейб към това ме ядоса още повече.

- Да не би да казваш, че това изслушване е било загубена кауза от самото начало? -

Михаил беше казал същото. Колко е приятно да получаваш подкрепа от всички.

- Изслушването не беше важно, - каза Ейб уклончиво. - Важно е какво ще стане после.

- И какво е това по-точно?

Той отново ме погледна тъмно и лукаво.

- Нищо, за което да се тревожиш още.

Един от пазителите сложи ръка на рамото ми и ми каза, че трябва да вървя. Устоях на

дърпането му и се наведох към Ейб.

- По дяволите, как да не се тревожа! Става въпрос за живота ми! - извиках. Знаех какво

следваше. Затвор до делото и още затвор после, ако бъдех осъдена. - Това е сериозно!

Не искам дело! Не искам да прекарам остатъка от живота си на място като Тарасов!

Пазителят ме дръпна по-силно, теглейки ни напред и Ейб ме погледна остро, което

смрази кръвта ми.

- Ти няма да отидеш на съд, нито пък в затвора, - изсъска той извън слуха на пазителите.

- Няма да го позволя, разбираш ли?

Поклатих глава, прекалено объркана и незнаеща какво да направя.

- Дори ти имаш граници, старче.

Усмивката му се върна.

- Ще се изненадаш. Освен това те дори не изпращат предателите на аристократите в

затвора, Роуз. Всички знаят това.

Подиграх му се.

- Луд ли си? Разбира се, че го правят. Какво друго мислиш, че правят с предателите?

Пускат ги и ги карат да обещаят, че няма да го направят отново?