Говорящата кожа

— Да става, каквото ще, ние можем само да чакаме. Надявам се, че с индианското писмо ще се справиш по-добре, отколкото с тази загадъчна и объркана паяжина над нас. Ще го разчетеш ли?

— Хмм! Да опитаме! Най-отпред виждам едно слънце, нарисувано само с лъчи, които отиват нагоре — предполагам, че това е изгряващо слънце. После следват четирима ездачи. На главите си имат шапки и са по всяка вероятност бели. На седлото на първия от тях виси нещо; може би са малки чувалчета. След четиримата идват други двама. В косите им има пера, вероятно това са индиански вождове.

— Е, ами това дотук е много просто. Но можеш ли да го разчетеш?

— Това е началото на разчитането. Човек трябва най-напред да се запознае с буквите, за да може после да ги събере в смислени думи. Тук има още някои по-малки фигури, които са поставени над по-големите. Над единия от индианците забелязвам нарисуван бизон с отворена муцуна, от която излизат няколко малки чертички. От муцуната или от устата може да излиза само гласът; вероятно тук се има предвид ревящ бизон. Над главата на другия индианец има лула, а от главата й излизат подобни чертички. Те трябва да означават дим. Следователно лулата гори.

— Слушай, започвам да мога да чета! — каза Уил. — Сега ми идва наум, че имаше двама вождове на апачите, двама братя: единият от тях беше Ревящият Бизон и отдавна не е жив; другият се казваше Горящата Лула, защото имаше миролюбив характер и на драго сърце пушеше с всеки лулата на мира. Трябва да е още жив.

— Тогава може би тук имат предвид тези двама вождове! Да видим! Над втория бледолик е нарисувано око с чертичка, която минава през него. Или е едноок, или е сляп с едното око, или окото му е болно. Ах, но това може да е и името, което бе споменато от Малкия Елен: „Злият Поглед“! А над третия бледолик има торбичка с една ръка, която посяга към нея. Може ли това да означава кражба?

— Да, да, положително! — каза Солтърз бързо — Крадливата Ръка. Сетих се, сетих се! Сега вече знам, къде съм виждал този Ролинз! Беше горе в Черните планини; казваше се Халер, крадеше коне и примки за бобри; наричаха го Крадливата Ръка.

— Сигурно се лъжеш!

— Не, не! Крадливата Ръка и Злият Поглед бяха братовчеди, или може би дори и братя и винаги бяха заедно. Тук имат предвид сигурно тях двамата. Давай по-нататък!

— Тъй като изгряващото слънце стои най-отпред, тези хора са тръгнали с конете си на изток след изгрев слънце. На втория ред се появяват същите фигури и то по-често и в различни групи. Първа група: последните трима бледолики стрелят по първия. Втора група: той лежи мъртъв на земята, а те са взели неговите чувалчета или торбички. Трета група: индианците стрелят по тримата бели. Четвърта група: двама бели и един индианец, Ревящият Бизон, са убити; Крадливата Ръка избягва. Пета група: Горящата Лула закопава торбичките. Шеста група: Горящата Лула слага Ревящия Бизон на коня му и язди след Крадливата Ръка; вероятно го преследва. Седма група: Горящата Лула погребва Ревящия Бизон, Крадливата Ръка е изчезнал. А тук има още две малки картини. Три дървета и под средното в земята се виждат торбичките. После следва едно самотно голямо дърво, под което, в земята, се вижда легнал Ревящият Бизон; това е гробът му. Сега лесно може да се разгадае цялата ужасна история…

— Чакай! — прекъсна ме Солтърз, — остави за сега тази работа и погледни нагоре! Не забелязваш ли, че силно притъмнява? Погледни, за бога, небето!

Последвах подканата му и се изплаших. Споменатите златисти нишки бяха изчезнали. На тяхно място се виждаха няколко тъмни ивици, в които те изглежда се бяха събрали; ивиците свързваха облака, който беше станал почти черен, със северния хоризонт. Останалата част от небето беше светла и чиста. Тъмните ивици сякаш теглеха като здраво опънати въжета облака надолу и на север. Това ставаше извънредно бързо. Колкото повече облакът се приближаваше към земята, толкова по-ясно се виждаше, как от земята се заиздига нагоре отначало някаква прозрачна маса, която бързо потъмняваше; в долната си част тя беше широка, а нагоре изтъняваше; въртеше се около себе си, а горната й част, която се размахваше като опашка, постоянно се опитваше да достигне облака. Облакът се спускаше все по-ниско, като се разширяваше в горната си част, а долната също така образуваше изтънена част като опашка. Двете „опашки“ се търсеха една друга и накрая се намериха. Когато се допряха, отначало изглеждаше, че облакът ще бъде бързо повлечен към земята. Но той се задържа във въздуха и образува заедно с вихрушката една бясно въртяща се около собствената си ос двойна фуния, чиито върхове бяха съединени в средата, докато двата широки края опираха в земята и високо във въздуха; диаметърът им беше може би петдесет метра.