Говорящата кожа

— Да последвам него? О, никога не бих дошла с него тук. В Америка пристигнах с първия си мъж и неговия брат. Купихме си земя, но бяхме излъгани от агента. Документът, който получихме за продажбата, беше фалшифициран. Когато дойдохме на Запад, законният собственик обработваше това парче земя от години. Парите ни се бяха свършили; не ни оставаше нищо друго, освен да живеем от това, което ни носеше ловът. Същевременно се придвижвахме все по-надалеч в Запада. Мъжът ми искаше да достигне Калифорния. Беше чул за златото, което било намерено там. Стигнахме дотук и по-нататък не можехме да вървим. Бях болна и изтощена. Установихме се на открито, но за щастие скоро намерихме тази колиба. Беше изоставена. И досега не знам на кого е принадлежала. Уредихме се, доколкото можахме. Но мисълта за Калифорния не даваше покой на мъжа ми. Искаше да продължим. Аз не можех, а брат му не искаше, защото страдаше от носталгия по отечеството си. Само един господ знае след колко спорове и разправии разреших на мъжа си да тръгне сам за Калифорния, златната страна, за да опита щастието си, докато девер ми щеше да остане при мен. Мъжът ми никога не се върна. Половин година след като беше заминал, ми се роди моят Йозеф. Никога не е виждал баща си. Беше станал на три годинки, когато една сутрин девер ми отиде на лов, за да не се върне повече. След няколко дена намерих трупа му на брега край реката. В главата му имаше огнестрелна рана. Може би беше убит от индианци.

— Беше ли скалпиран?

— Не.

— Тогава убиецът му е бял. Но от какво живеехте после!

— От малкото царевични запаси, които бяхме събрали. След това в околността се появи моят сегашен мъж. Отначало искаше да ловува и после да продължи, но постоянно отлагаше заминаването си и най-сетне остана тук завинаги. Бях радостна, че е до мене. Без него аз и детето ми щяхме да умрем от глад. Той отиде в Додж Сити и съобщи за смъртта на мъжа ми. Аз се нуждаех от закрилник, а синът ми — от баща. Ролинз стана и двете. Веднъж обаче сънува за някакво съкровище, което било заровено наблизо. Странното беше, че този сън започна да се повтаря толкова често, че Ролинз не само повярва в съществуването на съкровището, но и се побърка буквално по него. През нощта бълнува за златото, а през деня копае, за да го намери.

— Сигурно това е при хълма, в чието подножие се издигат старите чинари?

— Да. Но не ми разрешава да ходя там, а на сина ми — още по-малко. Никому не мога да кажа колко съм нещастна. Всеки ден и всеки час се моля за спасението си. Дано бог ми помогне!

— Ще ви помогне, дори и ако неговата помощ ви причини отначало болка.

2 Гладният вятър

В стаята влезе Йозеф и ни помоли да излезем навън и да погледнем небето. Последвахме го, учудени от желанието му. Малкият Елен стоеше отвън и внимателно наблюдаваше едно облаче, което се намираше почти точно над главите ни. Иначе небето бе съвсем ясно и без нито един облак. Йозеф ни каза, че индианецът считал облачето за много опасно. Малкият Елен говореше сносно английски и беше успял да се разбере с бялото момче. Уил Солтърз вдигна само рамене и каза:

— Като че ли някой е духнал дима от пурата си, как ще е опасно? Pshaw!

При тези думи индианецът обърна глава към него и каза само една дума: — Илчи!

— Какво значи това? — попита ме Уил.

— Вятър, буря!

— Глупости! Опасен вятър, т.е. някой ураганен вихър, идва само от „дупка“, а това ще рече, когато цялото небе е покрито от черни облаци и когато в този черен похлупак се появи кръгла светла дупка. Но сега е тъкмо обратното. Небето цялото е ясно с изключение на това облаче.

— Нта-а си-тса илчи — каза индианецът.

Сега вече наострих уши. Тези три думи означаваха „гладният вятър“. С този израз апачите наричат силната вихрушка. Запитах младия човек дали има нещо такова предвид.

Той отвърна:

— Накате-ниул илчи.

Това означава „много гладен вятър“ и означава смерч. Как бе дошъл апачът до това предположение? Аз действително не можех да забележа нищо подозрително в това облаче, ала знаех, че тези деца на природата притежават необикновен инстинкт за някои природни явления.

— Глупости! — обърна се Солтърз към мене. — Ела в къщата! Струва ми се дори, че започваш да правиш загрижена физиономия.

Тогава индианецът постави пръст на челото си и му каза:

— То-ши та бенесит!

Тези думи означаваха: „Не съм болен“; той имаше предвид, че е нормален. Солтърз го разбра, но се ядоса и влезе в къщата. Използвах удобния случай, за да покажа на Малкия Елен, че не съм повярвал на предишните му отговори. Попитах го:

— Кой крак на младия ми приятел е болен?

— Синч-ка — левият крак — отвърна той.

— Защо обаче моят брат куцаше с десния крак, когато се появи от онези храсти?

По лицето му се появи смутена усмивка, но той се овладя веднага и отвърна бързо:

— Моят храбър брат се е заблудил.

— Имам зорко око. Защо Малкият Елен куца само тогава, когато някой може да го види? И защо походката му е нормална, когато е сам?

Той ме погледна изпитателно, но не отговори. Затова продължих: