Говорящата кожа

— Апач ли си?

— Ишарсхютуха е син на един велик воин на апачите от племето мескалеро, най-храбрите червенокожи мъже.

— Те са мои приятели, а Инчу-чуна, най-великият измежду вождовете им, е мой брат.

Погледът му огледа бързо и проницателно фигурата ми. После той ме попита: — Инчу-чуна е най-храбрият измежду героите. Как те нарича той?

— Ято-инта.

Тогава той отстъпи няколко крачки встрани, сведе поглед и каза:

— Синовете на апачите те познават. Аз не съм още воин. Нямам право да говоря с тебе.

Това беше покорното смирение на един истински индианец, който открито признава нечие по-високо положение или сан, но не свежда главата си пред него нито на сантиметър.

— Ти можеш да разговаряш с мене, защото някога ще станеш прочут воин. Няма да мине много време и ти няма да се казваш вече Ишарсхютуха, Малкият Елен, а Пенулте, Големият Елен. Кракът ли те боли?

— Да.

— И си тръгнал от вигвама си без кон?

— Тръгнал съм за свещена глина. Ще вървя пеша.

— Тази жертва ще се хареса на Великия Дух. Ела с нас в къщата!

— Вие сте воини, а аз съм още много млад. Позволете ми да остана при моя малък бял брат!

Той пристъпи към хубавото русо, синеоко момче, което стоеше тъжно и мълчаливо, като държеше ръката си на мястото, където го удари прикладът на баща му. Двамата размениха несъзнателно поглед, който веднага ми направи впечатление. Положително не бяха сега за първи път заедно. Малкият Елен не беше дошъл тук без никаква цел. Той криеше някаква тайна, която представляваше може би опасност за обитателите на блокхауза. Почувствах желание да я разбуля, но не се издадох с нищо.

Момчетата останаха на открито. Заедно с Уил Солтърз последвах жената в къщата или по-скоро в колибата, която се състоеше само от едно помещение.

То изглеждаше твърде мизерно. Бил съм вече в доста блокхаузи, чиито обитатели са се ограничавали само с най-необходимото, ала тук положението беше още по-лошо. Покривът беше повреден на много места, а мъхът, който е запълвал дупките в стените, бе изчезнал. Тези дупки и цепнатини като че ли подсилваха още повече мизерията. Над огнището висеше котел. Единствената храна, която забелязах, беше само малко царевица на кочани, нахвърляни в един от ъглите. Облеклото на жената бе направено от най-тънка и избеляла щампована басма. Ходеше боса. Единственото й украшение беше нейната чистота, която правеше приятно впечатление. Синът й беше също така лошо облечен, но всяко скъсано място по дрехите му бе грижливо изкърпено.

След като видях в ъгъла постелята, която бе направена просто само от шума и погледнах бледото измъчено лице на тази добра жена, неволно от устните ми се отрони въпросът:

— Вие сте гладна, добра жено?

Тя се изчерви веднага и изглежда се засегна. След това изведнъж от очите и потекоха сълзи и тя отговори, като държеше ръка на сърцето си:

— О, господи, не бих се оплаквала, ако поне Йозеф можеше да се наяжда! Нивата ни не ражда нищо, защото мъжът ми я остави да буреняса; чакаме само на лова, но и той не ни носи нищо, защото Ролинз се е побъркал да копае за това съкровище.

Веднага излязох навън при коня си, за да донеса запасите си от сушено месо, които й дадох. Добрият Уил Солтърз се озова също така бързо при животното си и взе от своите припаси.

— О, мешърз, колко сте добри! — каза тя. — Просто човек не може да повярва, че сте янки.

— В такъв случай поне по отношение на мене не бъркате — отговорих аз. — Немец съм. Мастър Солтърз има наистина само по майчина линия немска кръв в жилите си, но е още по-порядъчен човек от мене.

— Господи! Но аз съм родена в Брюн! — извика тя, като плесна с ръце.

— Значи сте немкиня! Тогава бихме могли да говорим на родния си език.

— Ах, разбира се! Аз можех да говоря със сина си на немски само тайно. Ролинз не ни разрешаваше.

— Ужасен човек! — каза Солтърз. — Не искам да ви обидя, но ми се струва, че съм го срещал някога преди години и то при не съвсем почтени обстоятелства за него. Много ми прилича на един негодник, който беше известен под някакво индианско име. Нямам представа какво означава това име. Но как ли беше? Струва ми се, че беше нещо подобно на „Индано“ или „Инданшо“.

— Инга-нчо! — разнесе откъм входа.

Там беше застанал младият индианец. Не беше могъл наистина да разбере немските думи, но беше чул името. Очите му бяха придобили особен блясък. Когато го загледах въпросително, той се обърна и изчезна навън.

— Това име произхожда от диалекта на апачите — обясних на моя приятел. — Означава нещо като „Злият поглед“.

— Злият поглед? — попита жената. — Мъжът ми изговаря често тази дума, когато бълнува, или когато седи пиян в ъгъла и се кара с невидими хора. Понякога изчезва за цяла седмица. Донася си бренди от форт Додж, край Арканзас; просто не знам с какво го заплаща. После започва да пие, да пие, докато загуби разсъдъка си и захване да приказва за кръв и убийства, за злато и нъгитс, за някакво съкровище, което било закопано някъде тук. Тогава ние с дни и нощи не смеем да влезем в къщата от страх да не ни убие.

— Нещастна жена! Откъде сте взели куража да последвате такъв мъж в тази дива местност?