Фаетон

И щеше да успее, ако Садикин Суминтавикарта най-сетне не се бе опомнил от смайването си, ако не се бе възползувал и той от необичайното бездействие на похитителите и грабнал пушката си от купа с отнетите му вещи, не бе излетял навън, където едва не се сблъска с влизащия биолог. Беше овладян от една-единствена мисъл, един непреодолим порив: крокодилът не биваше да се скрие във водата! В никакъв случай! Защото тъкмо в неговия търбух можеше да се намира богатството му…

Изтича и нагази в реката. Задебна с дулото сгодното място и сгодния момент за стрелба. Та вместо хищника да не засегне с куршума плячката му.

Най-сетне издебна. Опитен ловец беше Садикин. Улучи мига, когато влечугото поутихна, опря цевта в ухото му и почти в упор натисна спусъка.

Крокодилът се метна нагоре, после се пльосна безжизнен пред краката му. Отпусна челюсти. И Пангу побърза да се измъкне на сушата.

Какво ставаше тук?

Как се сменяха непрекъснато роли и състояния! Все едно, както бе гледал на кино.

И какво ли бе намислил сега туан Пеев?

Поддал се на овладелия го порив за борба, за победа, подчинен изцяло на почти подсъзнателното досещане за уязвимото място на Свръхразума, за неговата ахилесова пета, забравил и кървящите рани на прасеца си, накуцвайки мъчително, българинът се вмъкна в ракетата, изтича до пиедестала и катурна оттам бодливото черно кълбо. То му се стори много тежко за неговите отпадащи сили, затова го затъркаля по пода, по трапа, по земята, изтъркаля го в плитчината и продължи навътре.

По-скоро! По-скоро!

Докато не се е опомнил, докато мисловните му схеми не са влезли отново в действие, докато не е започнал отново да се разпорежда над виолетовите.

По-скоро!

Не усещаше ни болка, ни умора.

Той, който се смяташе неспособен да мрази, сега мразеше от цялата си душа това бездушно творение на разума, това противно бодливо кълбо, което израняваше ръцете му.

Ала не го пускаше. Продължаваше да го избутва все по-навътре.

Ето, водата най-сетне го покри!

Най-много се бе тревожил от това, макар и неосъзнато — да не е пригодено да плава.

Но не, оказа се по-тежко. Потъна.

Макар и отслабващо, течението все още имаше достатъчна сила. То пое доскоро всемогъщата и безпощадна машина и я понесе надолу.

С подгъващи се нозе, напълно изнемощял, Пеев се затътра към брега. И там се строполи върху пресъхващата тиня. Дотук бяха стигнали силите му. Не би могъл да направи и крачка повече.

Изтощен, но доволен, предоволен. За пръв път тържествуващ за победата си.

Бе успял — водата е непроницаема за радиовълните.

Оная проклета свръхинтелигентна машина навярно вече се бе опомнила, навярно излъчваше тревожните си позиви.

Напразно!

Фаетонците явно не ги долавяха, защото си стояха всеки там, където бяха, когато Пангу нападна крокодила. Гледаха и сякаш не виждаха.

Безсъмнено недоумяваха какво да правят.

Нямаше го тоя, който мислеше вместо тях.

И стояха, не предприемаха нищо.

Най-сетне биологът успокои дъха си. Приседна.

А в душата му се набираше някаква противна утайка — сякаш беше убиец.

Наистина бе убил. Но не човек.

И все пак — разум! Компютърен, алгоритмичен разум.

Гадно усещане.

Стана пак. Не беше свършил всичко. Предстоеше му още работа.

Той повика даяка, свали ризата си, раздра я надве и с едната половина превърза раната му, а с другата — своя крак. Да поспре кръвоизлива.

Надигна се с мъка.

— Сега — рече той — да приберем овчиците в кошарата!

Чувството му за хумор се бе възвърнало.

— Иначе я си представи, ако им хрумне да се пръснат из гората. И почнат да се размножават. Може би няма да бъдат тъй опасни като повелителя им. Но дори така, оглупели, без разум, без воля, те представляват ако не друго, то най-вредните плевели на Земята. Като че ли са ни малко нашите? И то плевели, които с фитонцидите си — Пеев се поколеба — или по-право с дъха си са способни да опустошават цели гори, да тровят хора и животни.

Двамата хванаха един от виолетовите и го помъкнаха към ракетата.

Пеев не се бе надявал това да стане тъй лесно.

Сякаш чакал някой да му постави задача, да му посочи пътя, и фаетонецът сам влезе през люка, сам се покатери и зае мястото си върху една от етажерките.

Хората подкараха нататък втори пришълец. И той най-покорно изпълни желанието им.

Останалите, досущ като стадо овце, послушно тръгнаха подир първите, подредиха се по кристалните рафтове все едно саксии с кактуси в цветарски магазин.

Биологът изнесе вещите си и вещите на Садикин. После затвори люка.

Ония вътре не показаха никакъв признак на съпротива, дори не и на безпокойство.

Затъпели като добичета!

Тогава той взе радиопредавателя си. Нагласи го на аварийната вълна за връзка с института, с чието съдействие извършваше проучванията си. И заговори в микрофона:

— Тук доктор Пеев! Тук доктор Пеев! Чувате ли ме?

Отсреща се обадиха:

— Слушам ви, доктор Пеев!

— Строго секретно! — натърти биологът. — Строго секретно! Да не се дават никакви сведения в пресата!

— Разбирам, строго секретно!

— Открих причината за необяснимото завръщане на „Юпитер 5“.

Оттатък гласът не можа да сдържи възклицанието си.

Ученият продължи: