Читаем Фаетон полностью

Поне това разбра — другарите му изостанаха. Явно, успели бяха да преодолеят течението в опита си да намерят по-закътано местенце, където да пристанат.

А той летеше надолу и все надолу, сякаш възседнал вълната, която се надигаше все повече и повече.

Поне това успя да забележи през сребристата мрежа, която плющеше около него. Първи изчезваха подровените брегове, залети от вълните, после потъваха под тях панданусовите храсти, папратите, палмите, по-ниските дървета. Светът се превръщаше в разбунтуван океан, сред който се издигаха като зелени архипелази високите дървета, където струпани едно до друго, забравили доскорошни вражди и обиди, се събираха всички ония, които умеят да се катерят: маймуни, питони, летяги, калонги.

Земните обитатели навярно бяха успели навреме да избягат по-далеч от реката.

За жалост не всички.

Ето почти до него, като едва не катурна прауто му, премина трупът на удавен носорог.

Ето и една дива свиня.

А колко ли бяха ония, които водата влачеше в дълбините си?

Дъждът не спираше. Напротив, усилваше се.

Чудно, че можеше още да се усилва.

Та то вече не беше дъжд, не бяха отделни капки, не бяха водни струи, то беше направо сринала се водна планина.

Тя запълваше целия свят. Вече не оставаше въздух дори за дишане.

А Пангу дишаше, а прауто не се прекатурваше, не го запокитваше в мътната бездна редом с удавените свине, носорози и маймуни.

Но докога ли?

<p>Свръхразумът</p>

Чул вик за помощ, доктор Христо Пеев скочи на крака. Стори му се — гласът на яванеца.

Какво му се бе случило?

Без да се замисля, поддал се на първия порив, той грабна пушката и затича нататък, като се спъваше в щръкналите над мъховете дъсковидни корени на фикусите и се омотаваше в дращещите врежове на ротанга и другите лиани, които бяха оплели гората в непробиваема паяжина.

Измъкваше се от едно бодливо препятствие, за да попадне на друго, раздърпан, изранен от шиповете, с мехури по кожата от соковете на парливите растения и от власинките на косматите гъсеници, обсипан с дъжда на прегладнелите кърлежи, които като че ли мигом набъбваха, насмукали се с кръвта му.

Достигна мястото, където спътникът му бе изнесъл търбуха на крокодила.

— Садикин! — извика той. — Обадете се, Садикин!

Нищо! Никакъв отговор!

Всъщност — нещо друго!

Из околните храсти се подадоха дузина зли духове!

Такива бяха, точно както ги бе описал Пангу. Нищо не бе преувеличил, нищо не бе изменил.

Христо Пеев усети тръпка на ужас по гърба си.

Не допускаше, че съществуват. Макар че бе тръгнал именно за тях. А все се бе надявал да намери нещо друго.

Не това! Не това!

Отстъпи назад.

Тозчас се убеди, че и натам пътят му е отрязан.

Забрави, че има пушка.

Пък и да не бе забравил, щеше ли тя да му помогне в тая безизходица?

Не го оставиха да премисля дълго.

Ето, подуши странен аромат.

Излъчваха го те, неправдоподобните същества.

Целяха да го упоят.

При тая мисъл той най-сетне се сети за оръжието си. Трябваше да се съпротивлява!

Трябваше!

А не можеше.

Отпадаше, губеше сили. Губеше воля за борба.

Ето, подкараха го нанякъде, като го подбутваха с клещовидните си крайници.

Толкова дребни, достигащи едва до пояса му, а с каква сила!

Непреодолима!

Отведоха и него до чудноватия прозрачен цилиндър, накараха го да мине по кристалния трап и да влезе през отворения люк — тъй нисък, че едва се промъкна през него.

Какво ли представляваше това?

Стъклена подводница? Или космическа ракета?

В пространната зала с най-причудливата уредба, която можеше да си въобрази, с всевъзможни апарати и приспособления, едно от друго по-непознати и по-необясними.

И никаква мебелировка: нито столове, нито маси, нито легла. Нищо, което да напомня за каква да е земна обстановка.

Само някакви плоскости, подобни на полици, разположени покрай прозрачните стени чак до тавана, ако можеше да се нарече така горната част на цилиндричната зала.

На най-ниската седеше Садикин.

Седеше. Или по-право спеше.

Но спеше с отворени очи. Като сомнамбул.

Биологът пристъпи до него:

— Мистър Садикин, обяснете ми…

Оня го изгледа с унесени, сънливи очи и отвърна вяло:

— Какво да обяснявам? Та аз нищо не разбирам… Къде съм, какви са тия около нас, какво искат от нас…

Отмалял, Пеев се отпусна на рафта до него.

Мъчеше се да налучка поне нещичко, което да го насочи към някаква разумна догадка — някакъв глас, някакъв жест, някаква мимика.

Но каква мимика у роботи, какъв израз в някакви окуляри?

Теоретично бе допускал за възможно да съществува живот и другаде освен на Земята, и не само живот, ами и разум.

Само че никога не бе вярвал искрено в това.

И сега…

Ето ги!

Изключено беше да са от нашата планета. Всички земни същества са построени по някакви общи принципи. Всяко от тях още от пръв поглед може да бъде отнесено, ако не към точно определен вид или семейство, то поне към разред или клас животни.

А тия?

Постепенно упойката губеше действието си.

И той опита да се изправи, опита да се държи достойно, както подобава на човек при среща с другопланетци — или поне така, както си бе представял някога, че следва да се държи.

Опита да заговори властно. А от устните му се процеди съвсем неясно фъфлене:

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука