Фаетон

За да го заблуди, продължи, сякаш се бе върнал в своето предишно, цивилизовано съществуване, в което такива беседи бяха твърде обичайни:

— Растенията са рожба на сляпата еволюция, а машината — на разумния човек. Рожбата на хомо сапиенс придобива фамилното име на баща си и става машина сапиенс. Това е то да се вдъхне разум в мъртвата материя. Впрочем същото се е случило и в живота, но при много по-продължително развитие.

Пеев се замисли:

— Страхувам се да си го представя. Успокоява ме само убеждението, че никога няма да бъде създаден изкуствен разум. Не изкуствен интелект, както се пише сега из вестниците. Защото интелектът е само качество на разума. И най-съвършеният компютър ще си остане „гениален идиот“, както го охарактеризират. Изчислява гениално, преценява нещата гениално, само дето не знае защо прави всичко това.

— Човекът ще осмисля неговата дейност — рече яванецът.

— Засега — да. Сега той му поставя задачите, той ги тълкува. И за него остава съвсем малко да се труди. Ето моят извод: компютърът ни прави още по-мързеливи. Да погледнем въпроса исторически. Когато нашият прапрадядо се научил да ползува острите камъни, зъбите и ноктите му станали излишни. Когато измислил писмеността, паметта му станала излишна. Няма защо да помниш, като можеш да го запишеш. След сметачните машини престана да смята. А когато създаде компютъра от четвърто или пето поколение, разумът му ще се окаже излишен. Ще престане и да мисли.

Садикин се изправи рязко. Беше решил, докато тоя бърборко насреща му продължаваше да философствува:

— Брей, как забравих! Заложил съм въдица. Отивам да я проверя. А вие в това време може да си починете малко. После ще обсъждаме бъдещите си намерения.

Без да подозира нищо, Христо Пеев се изтегна върху плътния килим от избуяли мъхове. Замисли се, загледан в огромните червени цветове на орхидеята Ванда, обсипали неколкометровите цветоносни стъбла, които се спускаха като шнурове от малкия кичур листа върху нависналия отгоре му клон.

Садикин незабелязано прибра вещите си и пристъпи към реката.

Но се сепна.

Напреки на пътя му премина стар черен орангутан с приведената си маймунска походка, помагайки си с дългите си ръчища в размах, кажи-речи, три метра.

Казват, че тия натежали старци, които вече избягват да се катерят по дърветата поради дебелината си, а по-вероятно поради старчески артрози, стават зли и агресивни.

Тоя дори не го погледна. Отмина го пренебрежително.

Но се спря на десетина крачки, просегна се с лявото си ръчище, докопа един клон, отрупан с плодове и почна да ги обира ту с десницата си, ту с уста.

Садикин, вцепенен досега, тръгна отново. Седна в лодката и загреба покрай брега към мястото, където бе видял изхвърления от течението крокодил.

След дълго взиране го откри. Приближи.

Можеше да е и тоя, неговият…

Понечи да разпори корема му, както си седеше в лодката.

Не му се удаде.

Трябваше да слезе, да нагази във водата.

И той нагази.

Пак — неудобно!

Тогава го хвана за опашката, издърпа го от оплетения клонак и го повлече, все така по гръб, към сушата.

Вече можеше!

Ловецът замахна с брадвата, разсече яката кожа и костната броня, зарови ръце във вътрешностите му, изряза стомаха и го измъкна на брега.

Стори му се, че гората е притихнала необичайно, ала в залисията си хич и не се замисли на какво може да се дължи това.

Изтърси съдържанието на кървавата торба, за която се бе блъскал досега.

Всичко друго: камъни, риба, маймунска глава. Само не и диамантите!

Това вече преминаваше мярката!

Къде другаде да дири? Какво още да опита?

Колеба се не повече от минута.

Отчаян, съкрушен.

И долови някакво чуждо присъствие.

Извърна се.

Наистина полудял ли бе, изгубил разсъдък от измислиците на оня дивак?

Не можеше да бъде истина! Не, не! То беше нещо друго, ужасен кошмар!

Такова не съществува, няма право да съществува!

Той отново изкрещя:

— Помооощ!

Защото беше нещо много по-ужасно и от мечката, която гризеше краката му.

Към него пристъпваха, но вече не както ги описваше Пангу, с бавни сгъвания на голямото ходило като гъсеници педомерки, а с отсечени скокове подобно на малки кенгура пет-шест-седем, кой знае колко чудновати, невиждани и неподозирани същества.

А същества ли бяха или нещо друго — такива уродливи, безформени, с тия сковани движения, с тия три очи подобни на окуляри? Някакви машини? Роботи? С виолетова козина.

Или наистина — духове? Духовете, на които той се присмиваше.

Обърна им гръб и се метна към лодката си.

Не я достигна. Още няколко такива твари пресякоха пътя му.

Бракониерът замахна с мандоуто, съсече едното.

Не се чу метален звук — значи не бяха роботи.

Не свари да нанесе втори удар.

Тънък ротангов ластар впи шиповете си в лицето му, после цяла такава мрежа облепи тялото му, впи се в дрехите и кожата му като бодливи пипала.

Тогава усети как го облъхна особена миризма, нещо между теменуга и мърша. Главата му се замая, мускулите му омекнаха и той се свлече обезсилен на земята.

Така, в полусъзнание, видя как нападателите му го подхванаха с нееднаквите си израстъци, със силата на железни клещи и го помъкнаха.