Фаетон

Все покрай брега достигнаха вира, в който плаваше нещо, на вид още по-странно от поробителите му.

Огромен кристален цилиндър! Отрупан с неизвестни приспособления отвън, наподобяващи реактивни сопла и радиоантени.

С още по-невероятна уредба вътре.

С необяснимо предназначение…

И толкова! Повече не помнеше…

Колебанието

Отначало Пангу тръгна по течението.

А какво ли щеше да прави, когато стигнеше крайбрежието.

Трябваше да се крие от полицията и в същото време да търси работа. Защото гладен не се седи. А ония, преди да ти дадат работа и хляб, питат кой си, откъде си.

Какво щеше да им отговаря, като не умееше да лъже?

А не можеше и да се върне обратно на село. Вождът беше длъжен да го предаде на властта.

И така — ни напред, ни назад…

Раздвоен, смутен, той отпусна веслото, остави се на реката да го влече. И само от време на време го натопяваше във водата, колкото да оправи прауто, та да не би да заседне някъде или да се преобърне.

Надолу! Там някъде бе изчезнала и Бия! Отвъд морския бряг, нейде по Голямата вода, която за него, жителя на джунглата, означаваше края на света. Защото не можеше да си представи какво има отвъд кея и какво бе примамило нататък Бия.

Навярно защото беше магьосница-балийка.

Хрумването му се стори твърде дръзко, но се улови за него. А защо и той да не се качи на някое голямо прау и да я подири? Да си я вземе пак…

Но оброни глава.

Нямаше да я дири!… Щом не го иска… Така знаеше той — отблъсне ли те жената, нямаш право да я спреш. Ще отиде при когото си ще. Това е то, нейното право.

Тогава защо плава надолу?

Наоколо, сред разкошната гора, оградила реката с планини от бухнала зеленина, кипеше животът. Провиквания, цвърчене, писукане, ревове, трясъци. По върховете подобно на птици прелитаха дългоръки гибони в главозамайващи скокове по петнадесет-двадесет разкрача всеки от тях.

Ето, един в такъв полет между две палми улови въз въздуха летящия гълъб и щом се хвана за отсрещния клон, приклекна и тозчас го загриза.

А птици! Орляци, хиляди, безброй! Всякакви: малки и големи, шарени и безцветни.

И пеперуди — пъстри вихрушки.

И прехвръкващи от банан на банан калонги — плодоядните прилепи и кагуани — кожокрили.

И дракончета — като че никога преди не бе виждал такова множество.

И летящи жаби, и летящи змии… И какво ли не…

Животът продължаваше такъв, какъвто го знаеше — външно непроменен.

Единствен той се бе променил.

Единствен той.

Тогава видя задалите се насреща му две големи праута — от тия, каквито правеха в неговото племе.

Видя и хората вътре.

Да, от същото племе!

И Аби, племенникът, сред тях.

Познаха го и те, размахаха ръце, развикаха се.

Той промени пътя си, изравни се с тях.

И чу какво му обясняваше разгорещено Аби:

— Можеш да се върнеш в бетанга.

Пангу възрази:

— Ами полицията?

— Вождът плати глобата заради теб.

Пангу все не можеше да разбере нещо:

Аз нямам пари. Как ще му се издължа?

— Нищо не иска от теб? Само да се върнеш, да заживееш пак при нас.

На него всъщност му беше безразлично къде ще живее.

Затова безучастно загреба редом с тях.

Аби продължи да разправя:

— Знаеш ли откога те търсим?

— Защо?

— Защото тъй рече вождът: „Без него да не се връщате!“

И така, в гребане, опитвайки да се изравнява с тях, макар че те бяха по пет-шест гребеца в лодка, а той — сам, продължи нагоре. С нови обяснения, със смехове и закачки. Съплеменниците му бяха шегобийци. При това, вече изпълнили заръката на вожда, имаха право да се отпуснат.

Впрочем тръгнали бяха не по негова заповед, нямаше вече той предишната власт, а по собствено желание, да намерят другаря си, та да не се скита немил-недраг по тия враждебни градове и пристанища.

Реката ту се разливаше нашироко и гребането олекваше, ту се стесняваше, превръщайки се в клокочещ бързей. И там както Пангу, така и другите трябваше да напрягат всички сили, за да го преодолеят.

Добре че такива теснини тук, в долното течение на реката, се срещаха рядко, не както в планината, където трябва, кажи-речи, всеки половин час да тътрузиш лодката си по каменистите бродове, някъде превърнати на истински водопади.

Ето, наближи мястото, където бе оставил туан Пеев с оня гламав яванец.

Неволно почувствува някакво смущение, дори срам.

Правилно ли бе постъпил, и то след като бе обещал?

Но тръсна глава.

Защо да се разправя с духове? Всеки на негово място би постъпил така. Пък и не го бе изоставил сам. Садикин познава тия места по-добре от даяките. Той не живее в бетанг като тях. За него джунглата е и дом, и скривалище, и ловно поле, и нива. Всичко си набавя наготово от джунглата.

Пангу отклони и своята лодка, и лодките на другарите си към отсрещния бряг — хем той да не види туан Пеев, хем туан Пеев да не види него.

Отмина незабелязан.

Белите може да се преборват с духовете, но даяките не могат. Даяките се пазят от духовете.

И отново зелената стряха на джунглата нависна над главата му.