Духless

Без съмнение, интересът към подобен тип шоу се обясняваше с ниското културно ниво на аудиторията. Мисля, че ако се провереше средната степен на образование на присъстващите, щеше да се получи първи курс на професионално-техническо училище или „ниво на интелекта по-ниско от табуретка“. Имаше ли смисъл да разговаряш с тези хора за произведения на изкуството, след като в училищната програма на този въпрос бяха посветени две страници в края на учебника? Пък дори и те бяха безнадеждно забравени. Звучи смешно, но фактът си оставаше факт — в туристическите справочници за Русия, посветени на Париж или Милано, имаше по 50 страници с описания на хотели, магазини и клубове и подробности за ревютата и само няколко страници с описание на културните забележителности на въпросния град. И наистина, всеки руснак с лекота би ви простил, ако в пътеводителя липсва адреса на музея „Прадо“ и би ви осъдил на смърт чрез обесване, ако не му напишете на коя улица се намира бутикът на „Prada“. Точно затова серящи художници, пикаещи поетеси и разливащи лепило моделиери влизаха под кожата на въпросните любители на пърформансите. Това се наричаше „ново руско изкуство“, а те не познаваха никакво друго изкуство, та затова поглъщаха с наслада целия този балет на психарите.

Някой ме потупа по рамото изотзад. Обърнах се. Там стоеше моят добър познат Саша, специалист по промоциите, отчаян женкар и купонджия. До него бяха застанали две симпатични момичета. Едното дори много си го биваше. Имаше хубави гърди и стройни крака. Тъй като вече бях доста пиян (докато траеше лайняното шоу, успях да излоча три дози уиски), можех да оценя само тези нейни атрибути. Сашка започна да ми говори нещо от сорта на „стига си гледал този педал“, пътьом ме запозна с приятелките си и ме помъкна към една от VIP-залите. Тръшнахме се на дивана и аз с удоволствие отбелязах, че най-после съм се отървал от дебелия представител на медийния пазар. Сервитьорът ни донесе шампанско и суши, пуснах в кожената му папка VIP-картата на заведението и кредитната си карта и изобщо много се зарадвах на създалата се ситуация.

Започнахме разговор за всички тези тъпи кретени, които изобщо не разбираха какво гледат, за хората, побъркани на тема хитови стоки и за други такива неща. Аз подхванах любимата си тема за това, че скоро ни очаква световна диктатура на мултинационалните корпорации. Саша с упоение ми разказа, че в момента чете книгата на Наоми Клайн „Без лого“ (с удоволствие отбелязах наум факта, че съм я прочел преди една година и продължих да го слушам с чувство на интелектуално превъзходство) и че перспективата да живеем в света на Барби е много реална заради тези добитъци, които са готови да се избият помежду си заради една нова вратовръзка. (Трябва ли да споменавам, че в този момент бях облечен с изумителен костюм Paul Smith, а той — с някакъв щур съдран дънков костюм и модни маратонки Dris Van Nooten).

Бъбрехме си много кефски, пиехме шампанско, Саша галеше по бедрата и двете пички, като от време на време целуваше ту едната, ту другата, при нас непрекъснато идваше някой, поздравявахме се и ето, че… най-ненадейно на масата се появи един сгънат на четири плик. Саша ми направи знак с очи по посока на тоалетната. Двамата станахме и излязохме.

По пътя към тоалетната ме обзеха известни съмнения, тъй като си спомнях неотдавнашното произшествие с ченгетата, с разпита и със свидетелите. Спрях като вкопан и казах на Саша:

— Брато, върви сам. Вчера прекалих, страх ме е, че вените ми ще се пръснат, пък и вече съм погълнал сума алкохол. О’кей?

Саша направи недоумяваща физиономия, сви рамене и ми каза:

— Е, както искаш. Ти си свободен човек в свободна страна, това си е твое право.

— Аха… Точно така — обобщих мрачно.

След пет минути Саша излезе от тоалетната, наплиска лицето си със студена вода, после се избърса със салфетка и ние тръгнахме обратно. Преди да стигнем до нашата зала, срещнахме още едни наши познати. Двама младежи и една девойка, които пиеха от малки бутилки нещо като шампанско, само че с ягодово червен цвят. Започнахме да си бъбрим с тях, те ни попитаха дали „имаме нещо“, Саша кимна утвърдително и им даде плика.

Те отидоха в тоалетната, а ние ги изчакахме да излязат, за да ни върнат кокаина, и продължихме да си бърборим. Аз му казах, че сигурно е много смешно да се види как ще се поберат там, особено онази крава (момичето наистина беше много дебело). Саша също се разсмя, но се усещаше, че вече се вдървява. Мен пък започна да ме хваща алкохолът и ми беше много весело и похотливо. В това време Саша ми предложи да взема една от неговите пички, която ми харесва повече. Отбелязах наум, че макар според слуховете в момента той да печелеше добре, всъщност си оставаше същият готин пич, какъвто си беше, когато се запознахме.