Духless

Погледнах към огледалото. В него се отразяваше част от стаята и антрето. Разглеждах апартамента си и за пореден път отбелязах, че трябва да преместя телевизора в стаята и да купя нови щори за кухнята. Като в същото време имах чувството, че заминавам задълго. Не в отпуск, а на някакво много дълго пътуване. Някъде в Кемерево или в Иркутск (макар че не бях ходил в нито един от тези градове). Изпитвах лека тъга, нежелание да замина и метален вкус в устата. Разтърсих глава и си внуших, че това са глупости, тъй като в действителност нямах намерение да заминавам никъде и тъй нататък. Усмихнах се на себе си в огледалото и излязох от апартамента.

Навън беше доста топло и някак много меланхолично. Вървях по улицата и ми се струваше, че се движа в маса от хелий. С всяка измината крачка преодолявах съпротивлението на въздуха около мен. Той беше гъст и застоял. Когато стигнах до шосето, усетих, че съм много изморен. Вече не ми се ходеше никъде, не ми се срещаше с никого и единственото, което ме удържа да не се прибера вкъщи, бе това, че вкъщи беше много ПРАЗНО.

Вдигнах ръка с нежелание и като с вълшебна пръчица почти веднага спряха две коли. Качих се в първата, казах адреса на „Vogue Cafe“, което би трябвало вече да работи за ранни закуски, и запалих цигара. Не исках да си говоря с шофьора по две причини: първо, защото той се смееше много силно на цялата оная простотия на Фоменко по „Руско радио“ и, второ, защото на задното му стъкло имаше лепенка на „Макдоналдс“ и още една с надпис „Не заставай отзад“ с фигурките на хора, които се съвокупляват в стил doggy-style. Нямаше никакво съмнение, че мобилният му звънеше с мелодията от филма „Бавареца“ или „Бригада“. В момента нямаше да издържа събеседник, обзаведен с толкова класически комплект от атрибути на агресивния пролетариат.

За да се заема с нещо, започнах да изучавам съдържанието на вътрешните джобове на сакото си. Извадих от левия джоб портфейла и паспорта си, а от десния — тесте гланцирани листове с правоъгълна форма. Въртях ги в ръцете си и не разбирах какво е това. На листовете нямаше никакви бележки или надписи. Те бяха абсолютно празни.

— Защо не си купите бележник. Най-добре — електронен. Един мой приятел… — подхвана разговор шофьорът.

— В какъв смисъл? — не разбрах аз.

— В пряк. Вместо да влачите сума листове, за да си записвате, по-добре да си купите бележник. Защото тези листчета може и да ги изгубите.

— А… е, да… — отвърнах доста смутен.

— Какво, да не сте препил снощи? — разсмя се шофьорът. — Махмурлукът ли ви мъчи?

— Аха. Пълен кошмар — съгласих се аз, осъзнавайки, че махмурлукът е единственото състояние, което може да предизвика състрадание към някой непознат у руснака. Много се надявах, че шофьорът ще млъкне, спомняйки си за собствените си такива утра, и че няма да ми досажда с разговорите си.

— Когато човек е махмурлия, е хубаво да излезе сред природата — продължи въпреки това той, — там пеят птички, пийваш малко мляко и всичко е наред. Можеш пак да седнеш на масата. Вечер е много хубаво. Веднага се успокояваш. В главата ти цари една такава приятна празнота. И за пиенето се иска акъл, ти какво си мислиш? Както в онзи филм, как беше… за особеностите на риболова… дето играе Булдаков… Трябва да се пие умно, пичове — завърши той тирадата си и се разсмя от сърце.

Шофьорът спадаше към онези селски шегаджии, които бяха душата на компанията. Такива пичове имаше на масата във всеки двор, а освен това много от домакините в офисите също бяха точно такива. Винаги събираха погледите на колективните банкети. От време на време се чуваха дотегналите на всички глупави шегички във вид на тостове: „Хайде, за дамите“ или „Хайде, за историята“. Когато някой си тръгваше от банкета преди другите и казваше довиждане, въпросният пич със сигурност щеше да пусне подире му нещо от сорта на: „Ако дойдете в Колима, отбийте се у нас“. Изобщо това беше някакъв ходещ сборник от цитати от най-вулгарните родни филми и от най-добрите предавания „Аншлаг“.

Шофьорът, този местен Евгений Петросян, продължаваше своя циркаджийски парад с най-тъпите телевизионни шеги, а мен все по-силно ме обземаше желанието да взема дистанционното и да изключа звука му. В този момент мобилният ми иззвъня. Аз го насочих решително към предното стъкло като дистанционно на телевизор, но после се усетих, допрях го до ухото си и отговорих на обаждането:

— Здрасти.

— Здрасти.

— Позна ли ме?

— Разбира се, че те познах, Вадим.

— Да не спиш?

— Не. Нещо не ми се спи.

— Трябва да се видим.

— Няма проблеми. Отивам да закуся във „Vogue“. Ела там.

— Ще дойда след двадесет минути.

— О’кей. Ще се видим.

Стигнахме до „Vogue“, платих на шофьора и той наставнически ми каза:

— Само не прекалявай. Умно, нали разбра? Трябва да се пие умно. Е, хайде, всичко хубаво.

— Аха. Всичко хубаво.