Драконът

На задната седалка по пътя към Осло седеше с пръсти върху мобилния телефон – надяваше се, че той ще издаде някакъв звук и ще се получи съобщението, което очакваше. Джон беше готов да се свърже с него, в случай че Далайла на теория се появеше в Хартум. Но нямаше никакви съобщения. Нито пък самият искаше да звъни. Още не. Арабският шофьор на такси също имаше уши. А Ферен беше убеден, че никога нямаше да стигне дотам, където беше днес, ако някога беше се изкушил да направи нещо прибързано или несъобразително.

Погледна през страничното стъкло. Пролетта беше дошла с пълна сила. Той разгледа тучните цветове на тревата и листата, примесени с разцъфналите цветя в бяло, синьо и жълто от двете страни на магистралата. Имаше времена, когато това му липсваше, особено първите години, които прекарваше навън, на бедни места по света, където контрастът с норвежката природа едва ли можеше да бъде по-голям. Но с годините липсата беше намаляла, може би дори беше изчезнала. Норвегия бе станала негова втора родина и едва ли само това. Можеше по всяко време да си спомни усещането, което щеше да има, ако бе помолил шофьора да спре автомобила и бе излязъл по някоя от тези зелени ливади, които наблюдаваше сега. Вледеняващият студен пролетен вятър, който се промъкваше под дрехите, прохладната роса по тревата, която щеше да се стече по голата кожа над коленете, ярките цветове, които премрежваха погледа. Това не му липсваше. Всичко то беше от едно отминало време, към което не му се искаше да се връща.

Таксиметровият шофьор излезе от Е6, нагоре към хълма Екеберг и в посока към апартамента, който той все още притежаваше по линия на норвежката си компания. "Фейт Интернешънъл АС". Жилището беше просторно, тристайно и се намираше на петия етаж в добре поддържан блок. От терасата се показваха вечерното слънце и изглед над града и фиорда.

Честите му обиколки из Осло го накараха да поиска да има свое собствено място, нещо частно и придобито, което би могло да участва и да допринесе за остатъчното чувство на принадлежност към Норвегия. Беше купил апартамента под формата на нещо, което най-много се доближаваше до импулсивна покупка. И днес, седем години по-късно, трябваше да се отбележи, че това се беше оказала добра инвестиция. Цените на жилищата бяха скочили неимоверно много.

Плати на таксиметровия шофьор в брой, извади ключовете от дъното на пътническата си чанта, отключи и влезе в блока.

Постоя на широкото стълбище вътре за момент и пое всички аромати, които едва успяваше да разпознае от време на време. Миризмите тук бяха толкова различни от това, с което обонятелните клетки и рецептори за мирис бяха свикнали в Судан. Миришеше на смесица от влажна пръст, течен сапун и топла норвежка вечеря, помисли си той. Картофи, сос и воднисто зеле със зеленчуци.

Качи се в асансьора до петия етаж и влезе. Отвори двойните врати на терасата широко и разгъна пластмасовите столове, които стояха подпрени на стената. Докато разглеждаше града и фиорда, извади мобилния си телефон от вътрешния си джоб и хвърли поглед към дисплея. Все още нямаше никакви съобщения. Влезе вътре, включи интернета и компютъра, който бе стоял там до античното малко бюро в хола, логна се с потребителско име и парола и отвори пощата си. Никакви нови имейли нито от Улав, нито от Джон. Вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер.

Улав вдигна веднага.

– На място съм – рече Ферен. – Нещо да докладваш?

– Не – отговори Улав. – Моментално обхванахме центъра. Сега се движим систематично към периферията на все по-големи кръгове. Ако тя е тук, ще я открием.

– Нещо друго? – Ферен дочу шум от двигател. Улав се намираше в автомобил. – Нищо друго, което да не може да почака. Ще ти изпратя доклад тази вечер. Ако имаш някакви въпроси по него, се свържи с мен.

Ферен чу как вратата на колата се отваря, както и сборния шум от преминаващите наоколо автомобили, тракащи обувки по асфалта, смях и гласове.

– Ще поддържаме връзка – заключи Ферен и затвори.

След няколко секунди, в които се беше замислил, той въведе нов номер и както бе очаквал, чу монотонния глас на телефонния секретар в ухото си:

– Тук е телефонният секретар на министъра на развитието Кристер Холтедал. Ако оставите името, телефона си и съобщение, ще ви отговорим възможно най-скоро. Можете също да отправяте запитванията си към чакалнята, номер 22443556, в работното ни време от девет до шестнайсет часа. Моля да проявите разбиране, тъй като не успявам да отговоря на цялата лична кореспонденция и се налага да оставям някои съобщения на екипа си. Желая ви приятен ден. Щрак.

Ферен задиша тежко. Беше чувал това послание безброй пъти, но не можеше да свикне с този сложен начин за опосредстване на нещо толкова простичко като това, че той не може да вдигне телефона. Изчака, докато не чу краткия бибипкащ тон. След това каза:

– Обажда се Арве. Трябва да се видим утре, Кристер. Важно е. Може би по-важно за теб, отколкото за мен. – След това затвори и отиде да си донесе бутилка леденостудена, жълта "Фарис"[10], която винаги имаше – легнала в хладилника.

18.