Драконът

Далайла усети, че достигаше до състояние на парализираща паника. Състояние, в което мозъкът и тялото спираха да функционират. Тя се превърна във фигурка на плажа, направена от пясък, и изведнъж една голяма вълна се надигна и я заля.

Далайла се хвърли на хотелското легло и зарови лицето си в ръце, докато дишането ѝ се учестяваше.

Виждаше опасността за себе си с глава, здраво забита в дървото и усети тежестта и отвратителната миризма на запъхтяния мъж, който лежеше върху нея. Мускулите се умориха, мозъкът се опразни от мислите. Баща ѝ седеше толкова забележимо до ствола на дървото.

Далайла бързо стана, въздъхна като човек, който всеки момент щеше да се удави, разтърси глава, за да прогони мислите, и се втурна към банята. Наведе се над мивката и наплиска лицето си със студена вода. След момент се изправи и заоглежда отражението на лицето си в огледалото. Лицето ѝ беше бледо и изпито, големи капки вода се задържаха по веждата и косата ѝ, а гримът ѝ се размаза. Сграбчи една кърпа за ръце и се попи бавно, докато се опитваше да възвърне контрол над дишането си.

Беше късно през нощта на 18-и май, а тя все още нямаше ни вест, ни кост от адвоката. През последните часове си бе възвърнала куража и му бе звъннала няколко пъти, но всичко, което чу, беше телефонен секретар, който мислеше, че е неговият. Но не беше съвсем сигурна, че беше неговият глас. Един мъж произнесе три изречения в бърза последователност на неразбираем норвежки. Никой от пътите тя не се беше осмелявала да остави съобщение.

Влезе в стаята, седна на ръба на леглото и отново извади визитната картичка. Беше я разглеждала толкова много пъти, че на отделни места текстът беше започнал да се размазва заради запотените ѝ пръсти. Все още не се беше осмелила да звънне на номера в офиса. Беше решила да го направи утре, ако все още няма новини от него.

Междувременно имаше друг човек, на когото искаше да се обади. Трябваше да го направи, макар че се бяха разбрали, че няма да го търси повече.

Набра внимателно номера, сякаш бутоните щяха да се счупят, ако ги натиснеше прекалено силно.

Прозвуча свободен сигнал четири пъти, преди той да вдигне.

– Далайла е – каза тя меко. – Съжалявам, че те търся. – Тя дочу нещо като тътен, а след това бързи стъпки от твърди подметки върху бетон. Стъпките създадоха ехо в стаята, където той се намираше. После учестено дишане, хрипове и сподавен глас:

– Ти ми обеща, Далайла.

– Извинявай.

– Къде си?

– В Осло.

– Тук? Мамка му.

Не можеше да си представи, че Обей Рова използваше такива думи. Трябва да ги беше научил след като бе пристигнал в страната.

Бяха две от многото деца, останали без семейство след клането в Бентиу, и след кратко време двамата бяха изпратени в дом за сираци, поддържан от норвежките власти в Хартум. Въпреки общата си съдба обаче те никога не станаха близки приятели. Само споглеждайки се един друг, си спомняха за случилото се. И двамата се опитваха пряко сили да го забравят. Но Обей беше един от щастливците. Пет години по-късно беше избран за бежанец в квота на Обединените нации и изпратен в Норвегия, където сега се беше оженил и имаше деца. Далайла бе останала в Хартум, бе получила образование и след време – работа при норвежката легенда, която ѝ бе помогнала – Арве Магне Ферен. По време на посещение в Норвегия заедно с Ферен Обей случайно се беше натъкнал на снимка на Далайла в норвежки вестник. Беше снимана заедно с Ферен и няколко бюрократи и политици, които работеха в областта на подпомагането. Точно след това той се беше свързал с нея и ѝ беше разказал, че масовият убиец Абдул ал-Фарук пребиваваше в Осло под фалшива самоличност.

– Трябва да ми помогнеш – каза Далайла. – Случи се нещо...

– Слушай ме! – избухна той и след това понижи гласа си, докато не стана едва доловим: – Съжалявам като ранено животно, че ти разказах, че Абдул ал-Фарук се намира тук. Не трябваше никога да ти го казвам.

Тя усещаше мобилния телефон затоплен до ухото и бузата си. Притисна го още по-силно към главата си.

– Даваш ли си сметка какво ще направи той, ако научи?

– Гласът му отново стана по-нисък, нервозен, уплашен. – Разбираш ли? Ако той научи, че съм го издал. Те са толкова много тук, с уши и очи навсякъде. Ще ме убият, ще ме измъчват. Виждам го... често. Стой настрана, Далайла. Всичко, което искам сега, е да живея тих и спокоен живот. Не искам да се намесвам в нищо. Сега ми е добре. Добра съпруга, три деца. Разбираш ли?

– Ти си единственият, когото имам точно сега. – Гласът ѝ потрепери. – Страхувам се. Трябва да ми помогнеш.

– Слушай ме, Далайла. Направих достатъчно.

Тя дочу изщракване.

Като в транс остави мобилния телефон върху завивката на леглото и с механични крачки отиде до прозореца. Загледа се иззад дебелите, спуснати завеси навън, в мрака.

Абдул ал-Фарук се намираше там, съвсем наблизо. Усети, че устата ѝ пресъхва.