Допустим риск

През седмицата вълнението на Едуард растеше все повече. Базата данни за новия алкалоид набъбваше с главоломна бързина. Спеше най-много по четири-пет часа на денонощие. Можеше да се каже, че живее по-скоро в лабораторията, отколкото в квартирата си и работеше с по-голямо настървение от всякога. Дори повтаряше онова, което прави асистентката му, за да е сто процента сигурен, че не са допуснати никакви грешки. Караше и Елинор да проверява получените от него резултати. Затънал до гуша в работа, нямаше време за нищо друго. Беше зарязал лекциите, студентите от началните курсове роптаеха. Не можеше да отдели и миг дори за дипломантите, мнозина от които бяха замразили научната си работа, понеже разчитаха на съветите и напътствията му. Едуард обаче витаеше в други сфери. Досущ художник, обзет от творческа треска, беше като омагьосан от новото лекарство и не забелязваше нищо и никого на света. За огромно негово удоволствие строежът на „магическата смес“ се разкриваше атом по атом от мъглата на времето, когато е била създадена.

Рано сутринта в сряда вече можеше да се похвали с върхово постижение в количествената органична химия: беше разчел докрай атомарната структура на съединението, която се състоеше от четири пръстена. Малко по-късно вече бяха наясно и със строежа на страничните вериги, и как те са свързани с атомарната структура. На шега Едуард оприличи молекулата на ябълка, от която се подават червеи.

Особено очарован беше от страничните вериги. Бяха пет на брой. Едната беше тетрациклична и наподобяваше структурата на наркотика ЛСД. Другата имаше два пръстена и приличаше на лекарството скополамин. Последните три се доближаваха до основните мозъчни невротрансмитери: норпинефрина, допамина и серотонина. Призори в четвъртък Едуард и Елинор бяха възнаградени с образа на цялата молекула, изникнал върху монитора на компютъра — във виртуалното триизмерно пространство. Това постижение бе станало възможно благодарение на новия структурен софтуер, на мощността на суперкомпютъра и на дългите часове, през които Едуард и асистентката му спореха и се караха до припадък. Хипнотизирани от изображението, двамата загледаха мълком как компютърът върти бавно молекулата. Беше в ослепително ярки цветове: електронните облаци сияеха във всички отсенки на кобалтовосиньото. Атомите въглерод бяха червени, кислородните — зелени, а азотните — жълти. Едуард разкърши пръсти като виртуоз, който се кани да изсвири соната на Бетховен на роял „Стейнуей“. Седна пред своя компютър, свързан в мрежа със суперкомпютъра. Затрака върху клавиатурата, призовал на помощ всичките си познания, опит и нюх. Изображението върху екрана на монитора продължи да се върти, но започна да трепка. Едуард работеше върху молекулата: скъсяваше двете странични вериги, за които смяташе, че са в дъното на халюцинациите — страничната верига на ЛСД и на скополамина.

За огромна радост успя да отдели всички съставки в страничната верига на ЛСД без една мъничка част, състояща се от два въглерода, без да променя триизмерния строеж на съединението и разпределението на електрическите заряди. Знаеше, че промени ли някое от тези две свойства, ще повлияе изключително силно и върху биоактивността на лекарството.

При страничната верига на скополамина се получи друго. Ученият успя да я скъси частично, като остави значителна част непокътната. Опиташе ли се да махне още, молекулата рязко променяше триизмерната си форма.

След като отстрани възможно най-много от скополаминовата странична верига, Едуард прехвърли данните за молекулата в паметта на компютъра си в лабораторията. Изображението тук не бе така ярко и зрелищно, затова пък в някои отношения се оказваше дори по-интересно. Сега вече Едуард и Елинор търсеха ново лекарство, създадено с помощта на компютър въз основата на съществуващо в природата съединение.

Трябваше чрез компютъра да премахнат страничното халюциногенно и антипарасимпатично действие на лекарството, така че да се избегне пресъхването на устата, разширяването на зениците и частичната амнезия, които бяха почувствали и той, и Стантън.

Тук вече Едуард беше в стихията си, защото нещата опираха до синтетичната органична химия. В маратонско усилие, продължило от четвъртък сутринта до малките часове на петък, той изобрети процес, чрез който хипотетичното лекарство да се получава от най-обикновени, достъпни реактиви. В петък сутринта ученият вече разполагаше с флаконче от новото лекарство.

— Какво ще кажеш, а? — попита той асистентката си, с която гледаха като захласнати флакончето. И двамата едвам се влачеха от умора, но нямаха никакво намерение да спят.

— Ще кажа, че като учен ти постигна нещо изумително! — отвърна най-чистосърдечно жената.

— Не си просех комплименти — завъртя глава Едуард и се прозина. — Интересува ме какво смяташ, че трябва да правим оттук нататък.

— Аз съм по-консервативният член на екипа — засмя се Елинор. — Предлагам да проверим токсичността.

— Дадено! — съгласи се ученият.

Изправи се тежко и протегна ръка — да помогне на Елинор да стане. Отново запретнаха ръкави.