Затърси със свито сърце тъмничаря — Уилям Доунтън. Намери го в разхвърляната канцелария — той ядеше царевичен хляб, който току-що бе купил от фурната. Беше едър като канара, с рошава мръсна коса и червендалест нос като камба. Роналд го презираше, защото знаеше, че той е садист — дай му да измъчва затворниците.
Появата на Роналд не зарадва особено Уилям. Той скочи настръхнал от стола и се изпречи пред влезлия.
— Не са разрешени свиждания! — изграчи тъмничарят с пълна уста.
— Така е наредил съдия Хатхорн.
Роналд не се сдържа — пресегна се и сграбчи Уилям за пуловера, сетне го притегли към себе си, така че лицата им бяха само на педя едно от друго.
— Мисли му, ако си се държал лошо с жена ми! — изсъска Роналд с пламнали очи.
— Аз нямам пръст в тая работа — заоправдава се Уилям. — Така са наредили властите. Длъжен съм да им се подчинявам.
— Заведи ме при нея! — отсече Роналд.
— Ама аз, такова… — подхвана Уилям, но млъкна насред изречението, защото другият мъж го сграбчи с още по-голяма сила за гърлото.
Тъмничарят се задави. Роналд отслаби хватката. Уилям се закашля и извади ключовете. Корабовладелецът го пусна и тръгна подире му. Докато отключваше дебелата дъбова врата, тъмничарят се закани:
— Ще се оплача!
— Излишно е — изсумтя Роналд. — Още щом си тръгна оттук, ще ида право при съдията и сам ще му кажа.
Зад дъбовата врата имаше няколко килии, които те подминаха. Всичките бяха пълни. Затворниците изпроводиха Роналд с изцъклени погледи. Той разпозна някои, но не им каза нищо. Тъмницата тънеше в напрегнато мълчание. Вонеше непоносимо и Роналд си запуши носа с носната кърпа.
В горния край на каменното стълбище надзирателят спря и запали светилника. Отвори втора масивна дъбова врата и поведе Роналд към най-страшното място в зандана. Смрадта бе нетърпима. Подземието се състоеше от две големи помещения. Стените бяха иззидани от гранит, по който се стичаше влага. Затворниците бяха много и всички бяха приковани към стените или пода с тежки вериги. Наложи се Роналд да прескача хората, за да не изостава от тъмничаря. В подземието нямаше къде игла да падне.
— Я чакай — каза Роналд на Уилям.
Той спря и се обърна. Роналд приклекна. Разпозна жена, известна със своята благочестивост.
— Ребека Нърс! — ахна той изумен. — Какво, за Бога, правиш тук?
Жената поклати бавно глава.
— Само Господ знае — отвърна тя със сетни сили.
Усетил, че му призлява, Роналд се изправи. Градът сякаш беше полудял.
— Ей там! — посочи тъмничарят другия край на подземието. — Хайде, приключвай!
Роналд го последва. Гневът му беше изместен от състрадание. Надзирателят спря и Роналд погледна надолу. Едвам разпозна в мъждивата светлина на свещта жена си. Елизабет беше покрита с мръсотия. Беше окована с тежки-претежки пранги и едвам намираше сили да прогони гадините, пъплещи в здрача.
Роналд взе свещта от Уилям и се приведе над жена си. Въпреки окаяното си състояние тя му се усмихна.
— Радвам се, че си се прибрал — пророни клетницата. — Сега вече съм спокойна за децата. Те добре ли са?
Роналд усети как на гърлото му засяда буца. Устата му беше пресъхнала.
— Дойдох от кораба направо в тъмницата — отвърна той. — Още не съм видял децата.
— Върви при тях. Те ще се зарадват. Боя се, че се притесняват…
— Ще се погрижа за тях — обеща Роналд. — Но първо ще направя всичко възможно да те измъкна оттук.
— Дано успееш — промълви Елизабет. — Защо закъсня толкова?
— Забавиха се с направата на кораба — обясни Роналд. — Новият модел се оказа тънка работа — не беше лесно. Но кажи ми за себе си…
— Пратих ти няколко писма — рече жена му.
— Не съм получил нито едно — отвърна Роналд.
— Е, добре поне че вече си вкъщи — въздъхна Елизабет. — Върви при децата…
— Ще дойда пак — обеща мъжът и и се изправи. Трепереше от паника, място не можеше да си намери от притеснение. Махна на Уилям да тръгват и го последва в канцеларията.
— Просто си върша работата — заоправдава се смутен тъмничарят. Страхуваше се да не би якият корабовладелец да избухне отново.
— Покажи ми документите — настоя другият мъж.
Уилям сви рамене, затършува сред листовете, струпани в безпорядък върху писалището, и подаде на посетителя съдебното решение и заповедта за арестуването на Елизабет. Роналд ги прочете и му ги върна. Бръкна в портфейла си и извади няколко монети.
— Измъкни Елизабет оттам и се погрижи да живее в по-добри условия.
Тъмничарят прие на драго сърце монетите.
— Много съм ти признателен — благодари той. Монетите изчезнаха в джобовете на брича му. — Но не мога да я преместя. Държим в подземието всички осъдени на смърт. Няма как да махна и веригите, според съдебната присъда съм длъжен да я държа окована, та духът и да не напуска тялото. Но ти се показа щедър към мен и ще сторя всичко по силите си да подобря положението и.
— Направи всичко възможно — рече Роналд. Излезе от тъмницата — нозете му се подкосяваха и той едвам се качи във файтона.
— Карай към къщата на съдията Коруин — каза Роналд на Честър.