— Но и Пътнамови смятаха да купят тези земи — възмути се гостенката. — За тях е важно да ги притежават. Нуждаят се от вода, особено за чугунолеярната. Единственото затруднение е, че не разполагат със свободни средства, налага се да изчакат до следващата реколта. Ще се ядосат много, ако упорствате, и ще направят всичко възможно да осуетят продажбата.
Елизабет сви рамене.
— Аз имам пари — каза тя. — Искам да купя земята, защото възнамеряваме да построим нова къща, в която да приютим още сираци. — Лицето и грейна развълнувано, очите и блеснаха. — Даниъл Андрю се съгласи да проектира сградата и да я построи. Ще бъде величествена, от тухли, както в град Лондон.
Мърси не можеше да повярва на ушите си. Горделивостта и алчността на Елизабет нямаха граници. Гостенката отпи със свито гърло още малко от ябълковото вино.
— Знаете ли, че Даниъл Андрю е женен за Сара Портър? — попита тя.
— Да, разбира се — рече Елизабет. — Преди Роналд да замине, ги поканихме на гости.
— Дано не прозвучи нахално, но откъде разполагате с толкова много пари?
— Предприятието на Роналд процъфтява заради войната и военните доставки.
— Бива ли да богатеете от несретите на другите! — възкликна нравоучително гостенката.
— Роналд предпочита да казва, че доставя крайно необходими материали.
Мърси се взря за миг в яркозелените очи на домакинята. Бе дваж по-възмутена, задето тя не си дава сметка какво върши. Елизабет се усмихна още по-нагло и без да трепва, отпи самодоволно от виното.
— Чух мълвата — рече накрая Мърси. — Направо не можах да повярвам. Твърде странно е да се нагърбвате с подобно нещо точно когато съпругът ви отсъства. Това е в разрез с Божия промисъл и съм длъжна да ви предупредя: хората в селото ви одумват. Според тях не се държите както приляга на щерка на селяк. — Винаги ще бъда достойна дъщеря на баща си — отвърна Елизабет. — Но съм и съпруга на търговец.
Още преди Мърси да е казала нещо, откъм кухнята екнаха оглушителен трясък и писъци. Двете жени ги чуха и скочиха на крака. Следвана по петите от гостенката, Елизабет се завтече към кухнята, като пътем грабна мускета.
Голямата маса беше преобърната. По пода се въргаляха дървените купички, в които Елизабет бе дала на децата от задушеното. Ан Пътнам обикаляше, залитайки, помещението, разкъсваше дрехите си, блъскаше се в мебелите и крещеше колкото и глас държи, че нещо я хапело. Другите деца се бяха струпали ужасени до стената. Елизабет запокити пушката, втурна се към Ан и я хвана с все сила за раменете.
— Какво има, момичето ми? — попита я настойчиво. — Какво те хапе?
За миг Ан се укроти — очите и се бяха изцъклили и гледаха невиждащо някъде в пространството.
— Ан! — повика я Елизабет. — Какво ти става?
Ан отвори уста, изплези се и се разтресе като от хорея. Елизабет се опита да я спре, ала момичето се дърпаше със стъписваща сила. После се хвана за гърлото.
— Не мога да си поема дъх! — простена то. — Помощ! Задушавам се.
— Елате да я качим горе! — извика Елизабет на Мърси.
Двете жени затътриха гърчещото се момиче на втория етаж. Тъкмо го сложиха на леглото, и то отново се разтресе.
— Получила е ужасен пристъп — прошепна Мърси. — Най-добре е да доведа мъжа си, лекаря.
— Моля ви, повикайте го! — пророни Елизабет. — Нямаме и миг за губене.
Мърси тръгна надолу по стълбите, клатейки притеснено глава. Вече се бе окопитила и не се изненадваше от злочестината, сполетяла момичето — знаеше каква е причината: вещерство. Елизабет бе поканила в къщата си самия дявол.
ВТОРНИК, 12 ЮЛИ 1692 ГОДИНА
Роналд Стюарт отвори вратата на каютата и излезе на палубата, в хладния утринен въздух: беше облечен в най-хубавия си брич, в морав сюртук с колосани гофрирани маншети и дори си беше сложил напудрената перука. Място не можеше да си намери от нетърпение. Токущо бяха заобиколили Ногъс Пойнт при Марбълхед и бяха взели курс право към град Салем. От носа на кораба вече се виждаше пристанището.
— Ще свием платната в последния момент — извика Роналд на капитана Алън, който стоеше зад руля. — Нека всички в града видят колко бърз е корабът.
— Дадено, шефе! — отвърна капитан Алън.
Едър и мускулест, Роналд се облегна на перилата, а бризът го загали по загорялото широко лице и разроши пясъчнорусата му коса под перуката. Той се взря щастлив в познатата местност. Беше му приятно, че се прибира у дома, но бе и малко притеснен. Беше отсъствал близо половин година, два месеца повече от предвиденото, и през това време не бе получил и едно-едничко писмо, сякаш Швеция беше накрай света. Роналд се питаше дали жена му е получила писмата, които и е пращал. Нямаше гаранция, че са пристигнали, защото той не бе намерил кораб, който да пътува право до колониите, пък дори и до Лондон.
— Време е — провикна се капитана Алън, когато наближиха сушата. — Инак този звяр ще се покатери на пристанището и няма да спре чак до Есекс Стрийт.