— Разпореди се — отвърна Роналд също на висок глас. Чули заповедта на капитана, моряците изскочиха за броени минути на палубата и се запретнаха да смъкват огромните платна и да ги привързват към мачтите. Корабът забави ход. Когато бяха на стотина метра от пристанището, Роналд забеляза малка лодка, която се отдалечи от кея и забърза към тях. Щом лодката се приближи, Роналд разпозна своя чиновник — Честър Проктър, който стоеше на носа. Махна му весело, ала мъжът не отвърна.
— Добре заварили! — провикна се Роналд.
Честър пак не отговори. След като лодката се изравни с кораба, Роналд забеляза, че лицето на Проктър е угрижено и той е стиснал устни. Притесни се. Явно се бе случило нещо.
— Според мен трябва час по-скоро да слезеш на пристанището — извика Честър, щом привързаха лодката към по-големия съд.
От кораба спуснаха стълба и след като размени няколко думи с капитана, Роналд слезе в лодката. Поеха веднага щом се настани на кърмата, Честър седна до него. Двамата моряци отпред загребаха с все сила.
— Какво се е случило? — попита Роналд, макар че се страхуваше да чуе отговора. Боеше се най-много да не би индианци да са нападнали дома му. Преди да замине, червенокожите бяха съвсем наблизо, в Андовър.
— В Салем стават страшни неща — отвърна Честър. Беше напрегнат, личеше си, че е притеснен. — Провидението те доведе навреме у дома. Тревожехме се, че когато си пристигнеш, вече ще е твърде късно.
— Да не се е случило нещо с децата ми? — попита Роналд със свито сърце.
— Не, те са живи и здрави — рече Честър. — Но жена ти Елизабет е загазила лошо. Вече месеци наред гние в зандана.
— По какво обвинение? — подвикна възмутен Роналд.
— По обвинение, че е вещица — каза другият мъж. — Съжалявам, че тъкмо аз трябва да ти съобщя лошата новина. Елизабет беше осъдена на смърт и следващият вторник трябва да бъде екзекутирана.
— И таз добра! Какви са тези небивалици! — изръмжа Роналд, но лицето му пребледня. — Жена ми не е никаква вещица.
— Знам — рече Честър. — Но от февруари насам всички в града са се впуснали в лов на вещици, пред съда бяха изправени близо сто души. На десети юни вече екзекутираха Бриджет Бишоп.
— Познавам я… — промълви потресено Роналд. — Беше огън жена. Държеше без разрешително пивницата на Ипсуич Роуд. Но чак пък да е вещица! Съмнявам се. Какво толкова се е случило, та всички се страхуват от злите сили?
— Всичко започна от пристъпите — поясни Честър. — От тях страдат някои жени, предимно млади.
— А ти виждал ли си тези пристъпи? — поинтересува се Роналд.
— О, да. На съдебните процеси ги видяха всички в града. Не е за разправяне! Голяма страхотия! Който изпадне н такъв пристъп, пищи като попарен и губи разсъдък. Ту ослепява, ту оглушава, ту и двете. Тресе се по-ужасно и от квакерите и крещи, сякаш го хапе невидим звяр. Изплезва език като удавник. Но най-ужасни за гледане са ставите — сякаш са счупени.
Роналд беше толкова развълнуван, че не можеше да подреди мислите си. Беше очаквал всичко, но не и това. По челото му изби пот. Той смъкна ядно перуката и я запокити на дъното на лодката. Помъчи се да реши какво да стори.
— Чака ни файтон — рече Честър, когато наближиха пристанището, и наруши злокобното мълчание. — Казах си, че сигурно ще поискаш незабавно да идеш до затвора.
— Да, така е — потвърди с пресъхнало гърло Роналд.
Слязоха от лодката и забързаха по улицата. Качиха се на файтона и Честър хвана юздите. Шибна коня и той потегли, файтонът препусна с громолене по калдъръмената улица. Двамата мъже мълчаха.
— А защо са решили, че тези пристъпи се дължат на магия? — попита Роналд, щом излязоха на Есекс Стрийт.
— Така твърди доктор Григс — отвърна Честър. — После същото започнаха да повтарят и преподобният Парис от селото, и всички останали, дори съдиите.
— Откъде са толкова сигурни? — продължаваше да се терзае Роналд.
— Поне така се разбра от съдебните процеси — рече Честър. — Всички видяха с очите си как обвиняемите мъчат пострадалите и как пострадалите престават да страдат в мига, в който обвиняемите ги докоснат.
— Но те не са ги докосвали, преди да започнат мъките им?
— Не, за всичко са виновни духовете на обвиняемите — продължи Честър. — А само пострадалите са в състояние да видят тези духове. Тъкмо те посочиха кои са виновниците.
— И жена ми ли бе посочена от тях? — попита Роналд, все още не вярващ на това, което чува.
— Да — потвърди Честър. — От Ан Пътнам, дъщерята на Томас Пътнам от село Салем.
— Познавам го. Злобен дребосък.
— Първа Ан започна да получава пристъпи — каза колебливо Честър. — Във вашата къща. В началото на февруари, в кухнята. Страда и досега, както и майка и — Ан старша.
— Ами децата ми? — попита другият мъж. — И те ли получават мъчителни пристъпи?
— Децата ти са пощадени — увери го Честър.
— Слава на Господа — въздъхна Роналд.
Завиха по улицата, водеща към затвора. И двамата се умълчаха. Честър спря пред портата. Роналд му нареди да чака и скочи от файтона.