Допустим риск

Том вдигна един от капаците и посочи няколкото успоредни вдлъбнатинки.

— Трябва да си вземете по-здрави кофи — рече полицаят.

— И бездруго смятах да ги сменям — увери го Ким. — Ще видя какво мога да намеря по магазините.

— Вероятно ще се наложи да ходите чак до Бърлингтън — допълни младежът. — Тук в града напоследък има голямо търсене на кофи, не е изключено и да не намерите.

— Както гледам, проблемът е сериозен — отбеляза младата жена.

— Определено — увери я полицаят. — Градът е заприличал на разбунен кошер. Сутринта не сте ли гледали новините по местния телевизионен канал?

— Не…

— До снощи бе установена смъртта само на кучета и котки — поясни мъжът. — Тази сутрин открихме и първата човешка жертва.

— Какъв ужас! — възкликна Ким, затаила дъх. — Кой е пострадал?

— Един скитник, ние в града си го знаем — отговори Том. — Казва се Джон Мълинс. Намерен е наблизо, при Кърнуд Бридж. Най-ужасното е, че е бил наръфан.

Устата на Ким пресъхна — тя си спомни неволно каква ужасна гледка представляваше кучето на Едуард, проснато върху тревата.

— В кръвта на Джон е открито невероятно количество алкохол — продължи полицаят. — Не е изключено да е бил мъртъв още преди звярът да се докопа до него, но ще знаем със сигурност едва след като получим заключението на съдебния лекар. Изпратихме трупа в Бостън с надеждата при аутопсията да установим с какво животно си имаме работа.

— Звучи ужасно — потрепери Ким. — Не знаех, че е толкова сериозно.

— Първоначално смятахме, че е някой енот — продължи полицаят. — Но след като загина и човек, а вандалщината се шири в града, вече сме на мнение, че вероятно е по-едър звяр, например мечка. Твърде възможно е, тъй като напоследък популацията от мечки в Ню Хампшир се е увеличила значително. Но каквото и да е, свързаната с лова на вещици индустрия в Салем потрива ръце. Хората, които си вадят хляба от нея, твърдят, разбира се, че тук пръст има дяволът и не знам си още какво, и се опитват да втълпят на всички, че отново изживяваме 1692 година. Лошото е, че мнозина се хващат на въдицата.

След като изпрати полицая, Ким, доволна, че има с какво да се заеме и си е намерила повод да отскочи до града, хапна набързо и излезе. Продавачът в железарията и каза, че е направила добре, като е дошла веднага.

— И в Бевърли вече имат същия проблем — оживено бъбреше той. — Всички обсъждат какво ли е това животно. Започнаха дори да правят залози, можете да се включите и вие. За нас това е само добре дошло — продажбите веднага скочиха. Продадохме не само цял склад кофи, но и щандът за спортни стоки направи невероятен оборот — амунициите и ловните пушки вървят като топъл хляб.

Докато Ким чакаше да плати на касата, чу, че и всички други клиенти говорят само за това. Във въздуха се носеше почти осезаема възбуда. Младата жена си тръгна от магазина със свито сърце. Притесняваше се, че сега, след като е загинал и човек, това ще се превърне в истерия и могат да пострадат и невинни хора. Потрепери при мисълта как всички наоколо ще дебнат иззад пердетата дали някой — човек или звяр, няма да се доближи до кофите за боклук. А тъй като хлапетиите явно също имаха пръст в тази работа, не бе изключено всичко да завърши с трагедия.

След като приключи с покупката, Ким се отправи към лабораторията. Никак не и се ходеше там, но след като бяха безчинствали в нейния двор, а имаше и загинал човек, тя чувстваше нужда да сподели страховете си поне с Едуард.

Прекоси приемната и влезе в самата лаборатория. И сега я чакаше изненада. Последния път, когато бе идвала, беше заварила празненство, сега пък имаше импровизирано заседание. Изглежда обсъждаха нещо сериозно. Нямаше и следа от веселата, празнична атмосфера, която напоследък цареше тук. Тя беше изместена от мрачно, едва ли не погребално настроение.

— Ужасно съжалявам, че ви прекъсвам — заоправдава се Ким.

— Не се притеснявай, няма нищо — увери я Едуард. — Защо си дошла, за нещо конкретно ли?

Ким им разказа за инцидента в двора и и за посещението на полицая. Описа и вълнението в града, граничещо едва ли не с истерия.

— Единствено в Салем такава дреболия може да приеме подобни размери — засмя се Едуард. — Това градче се издържа изцяло благодарение на събитията от 1692 година: от какво мислиш, че си вадят хляба толкова музеи на вещиците, врачки, гадателки, магазинчета за магьоснически сувенири и туристически агенти, освен от хорските суеверия и страхове?

— Донякъде са прави да се тревожат — възрази Ким. — Нещата вземат нов обрат. Тази сутрин недалеч от тук е намерен мъртъв мъж, тялото му е било наръфано.

Глория пребледня като платно.

— Божичко! — възкликна тя.

— А установили ли са как е починал? — попита Едуард.

— Още не — отвърна Ким. — Пратили са трупа в Бостън. Подозират, че мъжът е починал, преди да бъде нападнат от неизвестния звяр.

— Значи може би става дума за животно, което се храни с отпадъци и мърша?

— Да, но… все пак ми се стори, че не е зле да ви предупредя. Знам, прибирате се посред нощ. Разстоянието е малко, но дали, докато не се изяснят нещата, да не се придвижвате с колите?