Документът на Матлок

Лукас Херън го обвини, че се влияе от интриги. Но той не се влияеше от тях, просто ги разбираше. А то не беше същото. Това разбиране го доведе на крачка от Нимрод.

Дъждът се засили, вятърът, който беше по-силен горе, го шибаше в лицето. Преградата пред него се люлееше нагоре-надолу, особено когато започваше нова стръмнина. Светлинката в будката едва мъждукаше сред мрака и дъжда. Прецени, че почти е стигнал средата на склона.

Рязък тласък и машината спря. Матлок се вкопчи в преградата пред гърдите си и се взря нагоре през дъжда, за да види в какво се е ударило колелото или спицата. Нямаше нищо.

Завъртя се тромаво на тясната седалка и се вгледа надолу към будката. Вече нямаше светлина, нямаше дори най-слаб отблясък. Вдигна ръка пред челото си да се предпази от дъжда. Сигурно бе сгрешил, пороят замъгляваше зрението му. Може би стълбът се намираше между него и будката. Наведе се първо надясно, после наляво. В подножието на склона не се виждаше нищо.

Може би бяха изгорели бушоните? В такъв случай би изгаснала и лампата в будката. Или беше станало късо съединение? Валеше, а ски-лифтовете обикновено не работеха при дъжд.

Погледна надолу. Земята беше може би на пет метра под него. Ако се пуснеше на ръце от пръта, щяха да останат не повече от три. Можеше да го направи. Щеше да извърви пеша останалата част от пътя. Но трябваше да побърза. До върха оставаха може би двайсет минути път, не знаеше със сигурност. Не искаше да поема риска човекът да се уплаши и да си отиде, преди да е осъществил срещата.

— Не мърдай! Не махай преградата!

Гласът прогърмя от мрака и проряза дъжда и вятъра. Грубата заповед парализира Матлок — беше не само неочаквана, но и страшна. Човекът стоеше под него, вдясно от кабелите. Беше с мушама и шапка. Невъзможно беше да види лицето му или поне да определи ръста му.

— Кой сте вие? Какво искате?

— Аз съм човекът, с когото трябва да се срещнеш. Искам да видя документа в джоба ти. Хвърли го.

— Ще ви го покажа, когато видя вашия. Такава е уговорката!

— Нищо не разбираш, Матлок. Хвърли ми документа. Това е всичко.

— Какви ги дрънкате, по дяволите?!

Заслепи го светлината на силно фенерче. Посегна към застопоряващото устройство на преградата.

— Не пипай! Дръж ръцете напред или ще те убия!

Ярката светлина се измести от лицето към гърдите му и няколко секунди Матлок не виждаше нищо освен хиляди светещи точки в очите си. Когато зрението му се възвърна, видя, че човекът под него се приближава към кабелите и търси пътека. В светлината на лъча забеляза, че в дясната си ръка държи голям автоматичен пистолет. Ослепителната ивица отново блесна в лицето му, този път точно под него.

— Не ме заплашвай, отрепка такава! — кресна Матлок, като си спомни въздействието на гнева си върху Стоктън в четири часа сутринта. — Махни проклетия си пистолет и ми помогни да сляза! Нямаме много време и мразя игрите!

Но въздействието сега не беше същото. Вместо това мъжът под него започна да се смее и смехът му беше смразяващ. Най-вече защото беше искрен. Човекът на земята се забавляваше.

— Много си смешен, както си увиснал във въздуха. Знаеш ли на какво приличаш? На онези премятащи се маймунки мишени по стрелбищата. Сещаш се, нали? А сега стига глупости! Хвърли документа!

Отново се засмя и при този звук всичко внезапно се проясни.

Не беше установил контакт. Не беше притиснал никого. Цялото му грижливо планиране, обмислените му действия — всичко беше напразно. В момента не беше по-близо до Нимрод, отколкото когато не знаеше, че Нимрод изобщо съществува.

Беше в капан.

И все пак трябваше да опита. Нищо друго не му оставаше.

— Вършиш голяма глупост!

— Я стига си дрънкал! Дай ми документа! Цяла седмица го търсим! Имам заповед да не се връщам без него.

— Не мога да ти до дам!

— Ще ти пръсна главата!

— Казах, че не мога! Не съм казвал, че не искам!

— Не ме баламосвай. У теб е. Не би дошъл тук без него!

— Намира се в едно пакетче, привързано към кръста ми.

— Извади го!

— Казах ти, не мога! Седя на парче дърво, широко десет сантиметра, с прът под краката и съм почти на шест метра височина!

Думите му почти не се чуваха в плющящия дъжд. Човекът започна да проявява признаци на нетърпение.

— Казах ти, извади го!

— Тогава трябва да скоча. Не мога да стигна връзките! — Матлок крещеше, за да бъде чут. — Нищо не мога да направя, нямам оръжие!

В края на краищата човекът с големия автоматичен пистолет се дръпна от кабелите и насочи към Матлок и яркия лъч, и оръжието си.

— Добре, слизай! Но само едно погрешно движение и ще ти пръсна главата!

Матлок отметна преградата. Чувствуваше се като малко момче на върха на виенско колело, което се чуди какво ще стане, ако колелото спре завинаги и кабинката се откачи.

Държеше се за пръта, тялото му се люлееше в празното пространство. Мяташе се във въздуха, дъждът го просмукваше, светлинният лъч го заслепяваше. Трябваше да мисли, светкавично да си изработи стратегия. За хора като онзи долу животът му струваше дори по-малко от този на убитите в Уиндзър Шоулс.

— Махни този фенер! Нищо не виждам! — Я стига! Пусни се и толкоз!

Пусна се.