Документът на Матлок

— Както каза Джеймс, нямаме избор. Но трябва да ви наложа ограничения — най-важното ми задължение е към този университет. Студентските градчета може да ви изглеждат спокойни, но мисля, че това е повърхностна оценка… Вие имате още да работите, а аз трябва да дочета нещо. Лека нощ, мистър Лоринг. Лека нощ, Джеймс.

Матлок и Лоринг кимнаха за лека нощ и Ейдриън Сийлфонт затвори вратата след себе си.

Към един часа главата на Матлок не побираше повече. Главните елементи — имена, източници, предположения — бяха заключени в паметта му, нямаше никога да ги забрави. Не че бе в състояние да издекламира всичко наизуст — това не беше нужно. Но при вида на определен човек от списъците паметта му щеше да задействува. Знаеше, че Лоринг е прав по този въпрос. Затова настояваше Матлок да повтаря имената на глас по няколко пъти.

Сега имаше нужда от една нощ сън, ако можеше да заспи. Всичко трябваше да се подреди в главата му. А на сутринта щеше да започне да взема решения, да определя с кои лица да се свърже, да избере онези, за които вероятността да установят контакт помежду си беше най-малка. Това означаваше да завърже бързи приятелства с членове на факултета и със студенти въз основа на изолираните късчета информация извън данните на Лоринг. Досиетата на Кресъл, тези, за които беше отрекъл, че съществуват, щяха да му помогнат.

Веднъж започнал разговорите, трябваше внимателно да опипва пътя си — да следи за знаци, погледи, издайнически жестове.

Някъде с някого това все щеше да се случи.

— Бих искал да се върна на един въпрос — каза Лоринг. — От основния материал.

— Вече обсъдихме всичко. Може би наученото трябва да улегне.

— Няма да ви отнема дори минута. Важно е. — Лоринг бръкна в чантата си и извади мръсния срязан документ. — Вземете го, ваш е.

— Благодаря, макар че не знам за какво.

Матлок взе лъскавата някога сребриста хартия и се загледа в текста на непознатия език.

— Вече ви казах, че е написан на корсикански диалект и това е вярно с изключение на две думи. Най-отдолу, на отделен ред, ще видите фразата: „Venerare Omerta.“ Тя не е на корсикански, а на сицилиански. По-точно съкратената форма на сицилианския.

— Виждал съм я.

— Естествено. Тя се споменава във вестници, филми и романи. Но това не омаловажава значението й за онези, за които е предназначена. Никак дори.

— Какво значи?

— В груб превод: „Спазвай закона на Омерта.“ Омерта е клетва за вярност и мълчание. Да се наруши едното или другото, означава смърт.

— Мафията ли?

— И тя е замесена. Може да се каже, че е участник във втората част на клетвата. Трябва да имате предвид, че това малко съобщение е издадено съвместно от две групи, които се мъчат да постигнат съгласие. За Омерта няма граници, това се разбира и от двете.

— Ще го имам предвид, но не знам защо.

— Просто да знаете. — Добре.

— И последен въпрос. Всичко, за което говорихме тази вечер, беше свързано с наркотиците. Но ако информацията ни е точна, хората на Нимрод действуват и в други области. Лихварство, проституция, хазарт… може би — не е сигурно — са в кметствата, в щатското законодателство и дори във федералното правителство… Опитът е показал, че наркотиците са най-слабото звено с най-висок процент на провали в сравнение с другите дейности и затова сме се съсредоточили върху тях. С други думи, дръжте под око наркотиците, но знайте, че съществуват и други пътища. — Това не е тайна.

— За вас може и да не е. Но въпросът е неизяснен. — Няма ли да ми дадете телефон, на който да ви търся?

— Не. Ще се свързваме чрез Кресъл. Ние ще му се обаждаме по няколко пъти на ден. Когато започнете да задавате въпроси, може би ще ви подложат на засилено наблюдение, Не се обаждайте във Вашингтон. И внимавайте да не изгубите корсиканската покана. Тя е най-силното ви оръжие.

— Ще се постарая.

Матлок наблюдаваше как Лоринг затваря чантата си, увива тънката черна верижка около китката си и щраква вградената ключалка.

— Изглеждам съвсем като шпионин от филмите, нали? — засмя се Лоринг.

— Впечатлен съм.

— Няма защо. Този обичай води началото си от дипломатическите куриери, които са отнасяли със себе си в ада чувалите с пощата, но днес е просто защита от джебчии… От нас очакват само помощ.

— Не вярвам на нито една ваша дума. В случаи като този се правят димни завеси, изпращат се радиосигнали и избухват бомби.

— Прав сте. Дори много повече. — Лоринг взе чантата от бюрото. — Мисля, че ще е по-добре, ако си тръгнем поотделно. За предпочитане е единият да излезе от предната врата, а другият — от задната. През десет минути.

— Мислите ли, че е необходимо?

— Честно казано, не, но началниците ни държат на това.

— Добре. Аз познавам къщата. Ще изляза десет минути след вас през кухнята.

— Чудесно. — Лоринг протегна дясната си ръка с помощта на лявата, с която придържаше дъното на чантата. — Излишно е да ви казвам колко сме ви благодарни за това, което вършите.

— Мисля, че знаете защо го върша.

— Да. Откровено казано, разчитахме на това.

Лоринг излезе и Матлок изчака да чуе външната врата да се отвори и затвори. Погледна часовника си. Имаше време за още една чаша.