Дългият път надолу

Искам да ви разкажа за старата си банда — защото съм започнал да мисля за момчетата като за новата. Бяхме четирима и се наричахме „Биг Йелоу“10. В началото бяхме „Биг Пинк“11 заради първия албум, но пък всички решиха, че сме гейове, затова променихме цветовете. Двамата с Еди създадохме бандата още в гимназията, пишехме песните заедно и бяхме като братя чак до деня, когато престана да бъде така. Били беше барабанист, а Джеси бе басист и… по дяволите, едва ли ви пука, нали? Важното е да знаете следното: между нас имаше нещо, което при другите го няма. Може да е съществувало и при други преди моето време — „Ролинг Стоунс“, „Клаш“, „Ху“. Само че аз не познавах такива, при които да съществува. Иска ми се да бяхте присъствали на някое от нашите представления, защото тогава щяхте да разберете, че не ви бъзикам, но сега ще трябва да приемете думите ми: в добрите си дни направо взривявахме публиката и ги оставяхме без дъх. Албумите ни все още ме кефят, но хората помнеха шоуто. Някои банди просто излизат, свирят и пеят малко по-високо и по-бързо, обаче ние бяхме намерили начин да сме различни, умеехме и да забързаме, и да забавим крачка. Свирехме кавъри на парчета, по които си падахме, заради които хората ни харесваха и идваха да ни слушат, така че нашите концерти означаваха нещо за хората по начин, по който големите шоу програми не успяват да въздействат. Когато „Биг Йелоу“ свиреше на живо, бе като служба по случай Петдесетница: вместо аплодисменти, свиркане и викове, имаше сълзи; зрителите стискаха зъби и ни благославяха. Ние спасявахме душите им. Ако обичате рокендрол, всичко от рокендрола: още от Елвис през Джеймс Браун чак до „Уайт Страйпс“, значи с удоволствие бихте зарязали работата си, за да дойдете и да слушате музиката ни, докато ви окапят ушите. Тези концерти бяха смисълът на живота ми и сега вече знам, че това не е празна метафора.

Иска ми се да се заблуждавах. Честно. Щеше да ми помогне. Само че в уебсайта ни имаше табло за бележки и от време на време ги четях и виждах, че хората изпитват същото като нас. Преглеждах и таблата на други и виждах, че нямат фенове като нашите. Всички имат фенове, които харесват работата им, иначе нямаше да са фенове, нали така? Само че като четях таблата на другите, разбирах, че хората си тръгват след нашите концерти, обзети от специално чувство. И ние го усещахме, и те го усещаха. Просто не бяха достатъчно, струва ми се. Както и да е.

На Морийн й прилоша, след като Джес я нападна, и човек не може да я вини. Господи! И аз трябваше да поседна, ако Джес ми се нахвърлеше по този начин, да не говорим, че нямаше да си намеря място. Отведох я навън, на малката тераса на покрива, до която май не достигаше слънце по никое време на деня и годината, но пък имаше пластмасова маса и скара, както си му е редът. Тези малки скари ги има из цяла Англия, нали? За мен те представляват победата на надеждата над обстоятелствата, защото само можеш да се взираш към тях през противния дъжд. Още двама седяха на масата, но щом видяха, че Морийн не се чувства добре, станаха и влязоха вътре, а ние седнахме. Предложих й чаша вода, но тя не искаше нищо, затова просто поседяхме известно време. След това и двамата чухме някакъв съскащ звук, който се разнасяше от сенките до скарата в далечния ъгъл и решихме, че има мъж. Беше млад, с дълга коса и мизерни мустачки, свил се в тъмното, докато се опитваше да привлече вниманието ни.

— Извинете — прошепна той, колкото високо смееше да ни заговори.

— Ако искате да говорите с нас, елате тук.

— Не мога да изляза на светло.

— Какво ще стане, ако излезете?

— Една откачалка може да се опита да ме убие.

— Тук сме само ние с Морийн.

— Тази откачалка е навсякъде.

— Също като Господ — отбелязах аз.

Приближих се към другия край на терасата и приклекнах до него.

— С какво мога да ви помогна?

— Вие американец ли сте?

— Да.

— А, привет-мривет, мой човек. — Ако ви кажа, че това го развесели, значи ще ви стане ясно всичко за Час. — Слушай, може ли да се върнеш вътре на партито и да провериш дали откачалката си е отишла?

— Той как изглежда?

— Тя е. Знам, знам, но е много страшна. Един приятел я видя и ми каза да се скрия тук, докато си тръгне. Веднъж съм излизал с нея. Не говоря за едно време. Излизали сме един-единствен път. Аз, обаче, прекратих тая работа, защото тя не е с всичкия си и…

Направо върхът.

— Ти си Час, нали?

— Ти откъде знаеш?

— Аз съм приятел на Джес.

Боже, да знаете само как ми се иска да бяхте видели изражението му. Той скочи и започна да се озърта за начин да се прехвърли от другата страна на стената. Дори в един момент ми се стори, че ще се опита да се изкатери по нея като катерица.

— Мамка му! — възкликна той. — Мамицата му. Много се извинявам. По дяволите. Ще ми помогнете ли да се прехвърля?

— Не. Искам да дойдеш и да поговориш с нея. Тя прекара доста тежка вечер и може би един разговор ще й помогне да се успокои.