Дългият път надолу

Всеки, наострил емоционалните си антени, щеше да усети, че настроението в таксито стана черно и мрачно. Всеки с някакъв опит в живота, щеше да разбере, че този човек има какво да разкаже, че историята му, каквато и да бе тя, едва ли щеше да ни докара по-весело настроение. Всеки, който имаше здрав разум, щеше да замълчи.

— Ясно — отвърна Джес. — Лоша жена, значи, а?

Аз се намръщих, сигурно и останалите. Голямата уста отново се раздрънка.

— Не е лоша. Мъртва. — Уточни го с безизразен глас, сякаш говореше за някакъв факт, сякаш в неговата професия „лош“ и „мъртъв“ са два различни адреса, които често се случва да объркват хората.

— А-ха.

— Да. Лоши мъже я убили. Убили нея, убили майка й, убили баща й.

— А-ха.

— Да. В моята страна.

— Ясно.

И точно тук Джес реши да млъкне: точно в момента, когато мълчанието й щеше да я изобличи. Пътувахме, всеки потънал в собствените си мисли. Готов съм да се обзаложа на един милион, че в мислите на всеки един от нас се въртеше въпросът: „Защо този не беше горе? Да не би да се е качил и да е слязъл като нас? Дали ще ни се присмее, ако му разкажем за бедите си? Как стана така, че той се оказа такъв… инат?“

Когато стигнахме, където се бяхме запътили, Мартин му даде щедър бакшиш, а човекът остана доволен и благодарен и ни нарече приятели. Бихме искали да сме му приятели, но той сигурно нямаше да остане с много високо мнение за нас, ако ни опознаеше.

Морийн не искаше да идва с нас, ала ние я поведохме по стълбите към апартамент, който бе най-точното подобие на нюйоркски мезонет. В Ню Йорк Сити щеше да струва цяло състояние, което означаваше, че в Лондон също ще бъде цяло състояние плюс трийсет процента. Все още беше пълно с народ, нищо че бе четири сутринта и беше бъкано с такива, дето не ги понасям: студенти изкуствоведи. Да, Джес вече ни бе предупредила, но въпреки това останах шокиран. Вълнени шапки, мустаци с липсващи части, разни нови татуировки, пластмасови обувки… Добре де, аз съм либерален човек и не исках Буш да избомби Ирак, обичам кльопачката, както и всички други, обаче тези типове ме плашат и направо ги ненавиждам, главно защото нямаше да харесат бандата ми. Когато свирехме в някой колежански град и се изправяхме пред такава сбирщина, знаех, че направо ще ни скапят. Тези хора не харесват истинската музика. Не харесват „Рамоунс“, нито пък „Темптейшънс“, или „Матс“; падат си по Ди Джей Блипи и тъпите му пискуни. Или пък се преструват, че са разни скапани гангстери и слушат хип-хоп за убийства и оръжие.

Така че не бях очарован от компанията. Притеснявах се, че ще се сбия и дори знаех защо може да има бой: щях да защитавам или Мартин, или Морийн от подигравките на разни скапаняци с катинарчета, или някоя жена с мустаци. Не стана така. Странното бе, че Мартин, облечен в костюм, с изкуствения си тен, а Морийн с шлифера и удобните обувки, се смесиха идеално с гостите. Изглеждаха толкова нормални, сякаш бяха попаднали точно където трябва. Мартин и зализаната му като за пред камера коса спокойно можеше да мине за някой от групата „Крафтверк“, а Морийн можеха да я вземат за доста смахнат вариант на Мо Тъкър от „Велвт Ъндърграунд“. Аз пък, с избелелите черни дънки, кожено яке и стара тениска с надпис „Житан“, бях като някакво изкопаемо.

Случи се само един инцидент, който ме накара да си кажа, че може и да се наложи да счупя носа на някого. Мартин си пиеше вино направо от бутилката, когато двама го зяпнаха.

— Мартин Шарп! Нали така, от сутрешния блок!

Намръщих се. Никога не се бях движил със знаменитост и не ми беше хрумвало, че да отидеш на парти с Мартин е все едно да отидеш на парти гол: дори тъпите студенти изкуствоведи го забелязаха. Само че тук ставаше нещо по-сложно. Те не просто го познаха.

— Да бе! Добро попадение! — обади се приятелят му.

— Ей, Шарпи!

Мартин им се усмихна любезно.

— Сигурно хората ти го казват непрекъснато — продължи единият.

— Какво?

— Нали знаеш. Ей, Шарпи, това-онова.

— Да — съгласи се Мартин. — Така е.

— Лоша работа, а. От всички хора в телевизията тебе те изкараха най-големия говньо.

Мартин сви рамене безгрижно и се обърна към мен.

— Добре ли си?

— Това е животът — отвърна той и ме погледна. Кой знае как бе успял да придаде нова дълбочина на изтърканото клише.

В същото време Морийн бе истински ужасена. Подскачаше всеки път, когато някой избухнеше в смях или изругаваше, или счупеше нещо. Наблюдаваше купонджиите така, като че ли пред нея бяха увеличени снимки на Даян Арбъс9.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Къде е Джес?

— Търси Час.

— След това ще си тръгнем ли?

— Разбира се.

— Добре. Никак не ми харесва тук.

— И на мен.

— Къде, според теб, ще отидем след това?

— Не знам.

— Ще отидем, обаче, заедно, нали?

— Май да. Нали така се разбрахме? Поне докато открием този тип.

— Дано да не го намерим — призна Морийн. — Поне известно време. Бих пила едно шери, ако има.

— Знаеш ли, май тук едва ли имат шери. Тези типове не са от хората, които пият шери.

— Ами бяло вино? Дали има?

Открих две пластмасови чашки и бутилка, в която беше останало малко.

— Наздраве.

— Наздраве.

— Всяка Нова година е все същото, нали?